Беше Крафтборо във Върмонт.
Двадесет и шеста глава
Светът ми се наклони, залюля и накрая се обърна с главата надолу.
Очите ми не се откъсваха от джипиеса. А пълният адрес беше изписан по следния начин: „260 ВТ-14, Крафтборо, Върмонт“. И ми беше много добре известен. Защото съвсем наскоро го бях вкарал и в собствения си джипиес.
Беше адресът на колонията „Творческо презареждане“.
Най-добрият ми приятел е ходил до курорта, където преди шест години беше отседнала Натали. Бил е там, където Натали се омъжи за Тод. Сиреч на мястото, където съвсем наскоро бандата на Джед беше направила опит да ме убие.
Не можах да помръдна в продължение на няколко секунди, ако не и по-дълго. Седях вдървен в колата. Радиото свиреше, но няма смисъл да ме питате какво. Целият ми свят сякаш беше спрял да съществува. Доста време й потрябва на действителността, за да пробие през мъглата в ума ми, но затова пък, веднъж пробила, ме изтресе с изненадващо ляво кроше.
Оттук нататък вече съм съвсем сам.
Дори и най-добрият ми приятел ме е мамел. Поправка: продължава да ме мами.
Чакай, рекох си. Трябва да има някакво разумно обяснение.
Какво например? Какво разумно обяснение може изобщо да се предложи за факта, че онзи адрес се намира в джипиеса на Бенедикт? Какво, по дяволите, става около мен? Мога ли въобще да имам доверие на когото и да било?
Поне на последния въпрос отговорът ми беше известен: никому.
Аз съм едър човек. И се смятам за доста независим. Но точно в този момент, на точно това място установих, че никога не съм се усещал по-дребен и по-мъчително самотен.
След което тръснах глава. Окей, Джейк, стегни се. Престани да се самосъжаляваш. Време е да действаш.
Като начало проверих останалите адреси в джипиеса на Бенедикт. Нищо интересно. Но поне открих домашния му и нагласих системата да ме отведе дотам. Тръгнах. Прехвърлях станциите по радиото, търсейки онази вечно неуловима идеална песен. Така и не я намерих. Поради което пригласях с подсвиркване на тъпите парчета, които ми попадаха. И това не помагаше. Ремонтните участъци по магистрала 95 успяха да доразбият окончателно на парченца и жалките останки от психиката ми.
През по-голямата част от пътуването водех наум въображаеми разговори с Бенедикт. В действителност репетирах как ще зачекна темата, какво точно ще му кажа, той какво най-вероятно ще ми отговори, как аз от своя страна ще го контрирам.
Когато излязох на неговата улица, пръстите ми се стегнаха около волана. Погледнах си часовника. Семинарът му щеше да свърши чак след един час, което означаваше, че в момента нямаше да си е у дома. Чудесно. Паркирах до вилата за гости и тръгнах пеш към дома му. Не спирах да умувам какво точно следва да предприема. Безспорно, имах нужда от повече сведения, преди да си позволя да го подложа на разпит. Семплата аксиома на Франсис Бейкън, която не преставаме да натякваме на студентите ни, гласи: „Знанието е сила“.
Бенедикт крие резервния ключ от дома си под една фалшива скала до кофата му за боклук. За да не се чудите излишно, ще ви обясня откъде знам този факт: Бенедикт е най-добрият ми приятел. Така че помежду ни няма никакви тайни.
Друг глас в съзнанието ми обаче не млъкваше: ами ако всичко е било един фалш? Ами ако приятелството ни е било само привидно?
Сетих се какво ми шепнеше Куки в онази тъмна гора: „Ако не престанеш, всички до един ще ни избият“.
В думите й не се предполагаше да се съдържа никаква хипербола, но ето че аз не преставах, а напротив — рискувах по някакъв все още необясним за мен начин живота на тези „всички“. Но кои са всъщност тези „всички“? И не поставях ли някак си непрекъснато на риск живота им? Възможно ли е да са поверили на Бенедикт задачата да ме държи под око, или нещо от този род?
Нямаше полза да се отдавам безрезервно на параноята.
Добре. Окей. Да действаме стъпка по стъпка. Допускам все още възможността да има някакво невинно обяснение за наличието на онзи върмонтски адрес в джипиеса му. Не ме бива много по творчеството. По-скоро виждам нещата в линейна перспектива. Да допуснем, че може да е услужил и на друг човек с колата си. Или да са му я откраднали временно. Или пък някоя от нощните му завоевания е поискала да посети ферма за органични продукти. Или аз пак съм се отдал на самозаблуда.