— Ъхъ.
— Трагедия.
Кимнах и вперих поглед в питието. Хубавелката барманка схвана намека и млъкна.
Гордея се с това, че съм просветен човек. Не вярвам в разните там съдби, божии промисли и тем подобни глупави суеверия, но ето че в този момент се мъчех именно по такъв начин да оправдая импулсивното си поведение. Длъжен съм да съм тук, убеждавах се. Принуден бях да се кача на онзи полет. И аз не знам защо. Със собствените си две очи бях видял как Натали се омъжва за друг и все още не можех напълно да се примиря. А изпитвах вътрешна потребност да стигна до примирение със станалото. Преди шест години Натали ме беше зарязала посредством писъмце, в което ми съобщаваше, че ще се омъжи за бившето си гадже. А на следващия ден получих и покана за сватбата. Нищо чудно, че нещата продължаваха да ми се струват… някак си незавършени. Именно затова бях дошъл тук: с надеждата да осъществя ако не примирение, то поне завършек.
Невероятна е способността на човека да оправдава деянията си, когато наистина желае нещо.
Но какво всъщност търсех аз на това място?
Допих си питието, благодарих на хубавелката барманка и поех бавно по посока на параклиса. Разбира се, при спазване на необходимата дистанция. Може да съм ужасен, нетактичен и самовлюбен човек, но не дотам, че да се натреса неканен на вдовица, тръгнала да погребва своя съпруг. Скрих се зад едно голямо дърво — палмето, сиреч палма джудже, разбира се, вие какво очаквахте? — и не посмях дори за миг да погледна опечалените.
Едва когато дочух първоначалния химн, реших, че теренът надали ще стане по-чист. Огледах се набързо да се убедя. Всички вече бяха в параклиса. Тръгнах и аз натам. До ушите ми долиташе пеенето на църковния госпел хор — великолепно, ако трябва да го опиша с една дума. Без да знам какво всъщност се каня да правя, натиснах вратата на параклиса, тя се оказа отключена (да бе, какъв късмет!) и се намъкнах вътре. При влизането си сведох глава и вдигнах длан пред лицето си, все едно се почесвах.
С две думи, просешка маска.
Но и тя се оказа излишна. Параклисът беше препълнен. Останах най-отзад заедно с другите закъснели правостоящи. Хорът изкара докрай вдъхновения химн, след което на амвона се качи някакъв мъж — не знам пастор ли беше, свещеник ли — и взе да разправя какъв „всеотдаен лекар“ бил Тод, какъв „добър съсед, щедър приятел и прекрасен съпруг“ бил. Това, за лекаря, не го бях чувал. Ораторът се заразпростира върху качествата на Тод — милосърдната му дейност, очарователния му характер, щедрия му дух, способността му да вдъхва всекиму усещането, че е специален, готовността му да запретне ръкави и да се притече на помощ на всеки, бил той приятел или непознат. Аз, естествено, отнесох и тези му слова към познатите ни надгробни славословия — тъй като по природа сме склонни да прехвалваме покойниците, — но в същото време забелязах и сълзите в очите на опечалените, и това как кимаха в знак на съгласие с казаното, сякаш слушаха песен, която само техните уши можеха да чуят.
От задната ми позиция направих опит да съзра Натали някъде по предните редове, но прекалено много глави ми пречеха. И престанах, понеже не желаех да се набивам на очи. Да не говорим, че бях влязъл в параклиса, бях го огледал, та дори и бях изслушал венцехваленията по адрес на покойника. Нима това не беше достатъчно? Каква друга работа имах тук?
Време ми беше да си вървя.
— Първото хвалебствено слово — обяви човекът от амвона — ще произнесе Ерик Сандерсън.
Бледолик тийнейджър — стори ми се накъм шестнадесетгодишен — се изправи и тръгна към амвона. Първата ми мисъл беше, че Ерик е племенник на Тод Сандерсън (и съответно на Натали), но догадката ми бе отречена още с първото изречение от младежа:
— За мен баща ми беше истински герой…
Баща му ли?
Потрябваха ми няколко секунди да се осъзная. Човешкият мозък има навика да се върти по определени релси и му е трудно да скочи от тях. Когато бях малък, баща ми ми разправи следната стара гатанка, която според него трябваше да ме затрудни: „Баща и син катастрофират с кола. Бащата загива. Закарват момчето в болница, но хирургът отказва да го оперира. Не мога, казва, това е моят син. Как е възможно това?“. За такива релси ви говоря. За поколението на баща ми тази загадка вероятно е била доста трудничка, но за хората от моето поколение отговорът — хирургът е била майка му — беше толкова очебиен, че аз направо се изсмях на глас. „Хайде стига бе, тате. Сега остава и да ми пуснеш осемпистовия си магнетофон.“