Разбирах. Но това не ми пречеше да се гневя против машината.
— Няма начин да няма и друг начин.
— Няма.
— Просто още не си го измислил.
— Мислил съм по въпроса — отвърна той с най-благия глас, който съм чул през живота си. — Нямаш си представа колко пъти съм размишлявал по въпроса. В продължение на години. Умът ти няма да го побере.
И прибра кутийката с капсулката в джоба си.
— Много добре съзнаваш, че ти говоря самата истина, Джейк. Ти си най-добрият ми приятел. С изключение на жената, която никога вече няма нито да видя, нито да докосна, ти си най-важната личност в моя живот. Моля ти се, Джейк. Умолявам те: не ме принуждавай да те убивам.
Двадесет и осма глава
За малко да ме убеди.
Поправка: успя да ме убеди, поне за един доста дълъг период. От пръв поглед, Бенедикт — той много държеше да продължа така да го наричам, за да не стане някой гаф — ми се стори абсолютно прав. Тоест налагаше се да се оттегля.
На мен, разбира се, все още не ми бяха известни всички подробности. Нямах идея до каква степен се разпростира цялото онова „Ново начало“. Нито знаех със сигурност защо и къде беше изчезнала Натали. В интерес на истината, не знаех със сигурност дали изобщо е жива. В нюйоркската полиция например бяха на мнение, че не е сред живите. Не можех да си го обясня, но според мен те предполагаха, че е изключено някой като Натали да оцелее и да се крие цели шест години, щом търсят да го пречукат хора от рода на Дани Зукър и Ото Деверо.
Да не изброявам и купищата други въпроси, на които търсех отговор. Не можех да си обясня например как точно действа „Ново начало“, нито как тренировъчният им център може да мине за творчески курорт, нито каква роля играеха в цялата тази организация Джед, Куки и всички останали. Не знаех на колко души са помогнали да изчезнат, нито кога са създали организацията, макар в онази сводка за дружеството да пишеше, че възникнало преди двадесет години, още по време на следването на Тод Сандерсън. С нещата, които не знаех, можех най-спокойно да си построя удобно жилище. Но и това не беше вече от особено значение. Далеч по-важен, разбира се, беше рискът, заплашващ живота на толкова много хора. Клетвата беше едно на ръка: напълно естествено беше хора, направили такава саможертва и поели такива рискове, да убиват, за да защитят и себе си, и най-близките си.
Изпитвах, разбира се, огромно облекчение и от осъзнаването на това, че връзката ни с Натали не се беше оказала лъжовна, а че тя в действителност бе пожертвала най-истинската любов в живота ми именно за да спаси живота и на двама ни. В края на краищата обаче самото знание, заедно с произтичащото от него пълно безсилие, буквално пробиваше огромна пробойна в сърцето ми. Завърна се болката — може би малко по-друга, но и още по-силна.
Как се уталожва подобна болка? Точно така — познахте! Двамата с Бенедикт забихме право в „Бар-библиотеката“. С тази разлика, че този път отидохме със съзнанието да не се надяваме да ни приютят обятията на непознати. Наясно бяхме, че само приятели от рода на „Джак Даниел“ и „Кетел Уан“ ще заличат или поне ще размажат толкова мощно прогарящите съзнанието образи.
И бяхме бая навлезли в дружбата си с Джак и Кетел, когато зададох следния елементарен въпрос:
— А какво пречи и аз да съм с нея?
Бенедикт нищо не каза. Изведнъж се оказа запленен от нещо, което се намираше на дъното на чашата му. Очакваше да сменя темата. Но аз упорствах.
— Защо да не изчезна и аз, че да живея само с нея?
— Така — отвърна ми.
— Как така „така“? — заядох се. — Не ми отговаряй като някое петгодишно детенце, ако обичаш.
— А ти готов ли си на подобна стъпка, Джейк? Да се откажеш от професурата си, от живота си тук и от всичко останало?
— Разбира се — отговорих, без изобщо да се замислям.
Бенедикт отново сведе поглед в напитката си.
— Да. Така си и знаех — промълви с възможно най-тъжен глас.
— Е, и?
— Съжалявам. Няма да стане — притвори очи Бенедикт.
— Защо да не може да стане?
— По две причини. Първо, не е разрешено. От правилника. Това е един от начините никой да не знае какво правят другите. Прекалено опасно е.
— Мислиш, че няма да издържа ли? — усетих как умолителният ми тон се промъкна дори през завалените ми думи. — Цели шест години минаха. Или ще замина за чужбина, или…