— Готови — прошепна Каз и притича към задната страна на фургона.
Оставил бе сопата си в канавката край пътя и кракът сигурно го болеше жестоко. Измъкна шперцовете си от подплатата на палтото и подхвана катинара нежно, почти любовно. След броени секунди катинарът се отвори с щракване и Каз издърпа резето. Хвърли бърз поглед на стражите, които се опитваха да прокарат въжето под дървото, после отвори вратата.
Иней се напрегна в очакване на сигнала. Но Каз само стоеше там и гледаше във фургона.
— Какво става? — прошепна Вилан.
— Може би не са с качулки? — отвърна тя. Не виждаше от мястото си. — Аз ще отида.
Не можеха всички да се скупчат при фургона едновременно.
Притича на пръсти и спря до Каз. Той още стоеше на място като вкаменен. Иней го докосна леко по рамото и той трепна. Каз Брекер трепна. Какво ставаше? Не можеше да го попита от страх, че затворниците ще я чуят, затова просто надникна във фургона.
Всички затворници бяха оковани и с черни торби на главата. Но бяха значително повече от онези, които бяха видели в другия фургон при караулката. Вместо да седят оковани към пейките, тези бяха прави, притиснати един в друг. Ръцете и краката им бяха вързани, имаха и железни яки на вратовете, свързани с вериги към куки, забити в тавана. Веригите бяха къси и всеки, който загубеше почва под краката си или се наклонеше повечко, започваше да се дави. Грозна картинка, но пък затворниците бяха толкова много и нагъсто, че едва ли някой би могъл да падне и да се удуши.
Иней сръга силно Каз. Лицето му си остана бледо, восъчно почти, но сега поне той се раздвижи, вместо да стои като истукан. Качи се тромаво във фургона и започна да отключва яките на затворниците.
Иней даде знак на Матиас, който изскочи от прикритието на клисурата и хукна към тях.
— Ама какво става? — попита уплашено на равкийски един от затворниците.
— Тиг! — изръмжа гърлено на фйердански Матиас.
Затворниците се разшумяха разтревожено. Иней осъзна, че и тя неволно е изправила гръб. Само с една дума цялото поведение на Матиас се промени, сякаш бе надянал като по чудо старата си униформа на дрюскеле. Иней го изгледа изпод вежди. Започнала бе да се отпуска в негово присъствие, което беше глупаво и опасно.
Каз освободи шест чифта ръце и крака най-близо до вратата. Иней и Матиас извадиха един по един шестимата затворници. Нямаше време да се съобразяват с ръста и телосложението, нито дори с пола им. Заведоха ги в клисурата, като държаха под око стражите на пътя.
— Какво става? — дръзна да попита друг от затворниците, но Матиас излая отново и онзи млъкна ужасено.
Веднага щом хлътнаха в клисурата, Нина забави пулса им и ги приспа дълбоко. Чак тогава Вилан им махна качулките — четирима мъже, единият доста стар, жена на средна възраст и едно шуанско момче. Не беше идеално, никак даже, но стражите едва ли щяха да забележат. Така де, какви неприятности да очакват от група оковани престъпници?
Нина инжектира затворниците с приспивателно, за да удължи съня им, после Вилан й помогна да ги преместят зад една група дървета на дъното на клисурата.
— И просто ще ги оставим тук? — прошепна той на Иней, докато двамата подтичваха към фургона с качулките в ръце.
Иней следеше с поглед двамата стражи и борбата им с дървото, затова отговори, без да го поглежда:
— Ще се събудят и ще си плюят на петите. Може дори да стигнат до брега и да се качат на някой кораб. Правим им услуга.
— Не ми прилича на услуга. Зарязваме ги беззащитни в крайпътна канавка, ако питаш мен.
— Млъкни — сряза го тя.
Не беше нито времето, нито мястото за морални скрупули. Ако Вилан още не знаеше каква е разликата между това да си свободен и да си в окови, скоро щеше да я научи.
Иней сви ръка около устата си и издаде нисък, тих птичи крясък. Разполагаха с още четири, най-много пет минути, преди стражите да разчистят пътя. За щастие, онези двамата вдигаха доста шум, подвикваха насърчително на коня и си крещяха един на друг.
Матиас окова най-напред Вилан, после Нина. Иней го видя как застива, когато Нина повдигна косата си, за да сложи железния нашийник на бялата й шия. Докато Матиас нагласяваше нашийника, Нина го погледна през рамо, очите им се срещнаха и погледът, който двамата си размениха, можеше да стопи няколко километра северняшки лед. Матиас се дръпна като опарен, а Иней с мъка сдържа смеха си. Излизаше, че един поглед от правилната жена е достатъчен да прогони страшния дрюскеле и да извади на негово място момчето.
Йеспер беше следващият поред, още задъхан от спринта. Намигна й, преди тя да нахлузи торбата на главата му. Чуваха как стражите си подвикват.