— Засега градът печели. Но ще видиш кой ще спечели накрая.
На другата сутрин Йорди се събуди с висока температура.
През следващите години хората щяха да наричат епидемията от огнешарка, ударила Кетердам, Чумата на Кралицата, по името на кораба, който уж беше донесъл заразата в града. Най-тежко пострадаха пренаселените коптори на Кацата. Трупове се валяха на купчини по улиците, баржи минаваха по каналите и издърпваха телата от брега с дълги лопати и куки на платформите си, за да ги откарат на Жетварската баржа за изгаряне.
Каз се разболя два дни след Йорди. Нямаха пари за лекарства или лекар, затова се сгушиха един в друг сред купчина строшени щайги, които нарекоха Гнездото.
Никой не дойде да ги тормози. Бандите бяха покосени от болестта като всички останали.
В разгара на треската Каз сънува, че се връща в семейната ферма. Почука на вратата и видя, че вече е там. Двамата с Йорди седяха на масата в кухнята, гледаха го през прозореца, но не искаха да го пуснат и той тръгна през ливадата, защото не смееше да легне във високата трева.
Събуди се, но не усети аромата на сено, детелина или ябълки, а вонята на въглищен дим и гниещи зеленчуци. Йорди лежеше до него и гледаше към небето. „Не ме оставяй“, помисли си Каз, но нямаше сили да го изрече на глас. Затова само отпусна глава върху гърдите на брат си. Ала нещо вече не беше наред, гърдите на Йорди бяха студени и твърди.
Реши, че сънува, когато някакви мъже го търкулнаха върху лодката с трупове. Усети, че пада, после се строполи сред мъртви тела. Опита се да извика, но беше твърде слаб. Те бяха навсякъде, ръце, крака и твърди кореми, някои вече се разлагаха, отвсякъде го гледаха лица със сини устни, покрити с гнойни мехури от шарката. Потъваше в безсъзнание, после идваше за кратко на себе си, не знаеше дали е истинско, или е поредният трескав кошмар. Плоскодънната лодка се движеше към морето, а когато го изхвърлиха на Жетварската баржа в плитчините, Каз намери достатъчно сили да извика.
— Жив съм! — изкрещя той с цяло гърло, но беше мъничък, а лодката вече се връщаше към пристанището.
Каз се опита да извади Йорди от водата. Тялото му беше покрито с малките червени мехури, дали името на болестта. Кожата му беше бледа и ожулена. Каз се сети за малкото механично куче, спомни си как с Йорди пиха горещ шоколад на онзи мост. Помисли си, че раят сигурно прилича на кухнята в къщата на Зелверщраат и мирише като яхнията с наденички, която се готвеше във фурната на семейство Херцун. Още пазеше червената панделка на Саския. Би могъл да й я върне. Може да изрязват курабийки с формички. Маргит ще свири на пианото, а той ще се унася в сън край камината. Затвори очи и зачака смъртта.
Очакваше да се събуди в следващия свят, на топло и сигурно място, с пълен стомах и с Йорди до себе си. Вместо това се събуди сред трупове. Лежеше на Жетварската баржа, мокър до кости, кожата му бе набръчкана от водата. Тялото на Йорди лежеше до него, почти неузнаваемо, бяло и подуто от разложението, носеше се по повърхността на плитката вода като някаква отвратителна дълбоководна риба.
Зрението на Каз се бе прояснило, обривът завяхваше. Треската си беше отишла. За глада забрави бързо, но беше толкова жаден, че се чувстваше на крачка от лудостта.
Целият ден и през нощта той чакаше сред купчината трупове, гледаше към пристанището и се надяваше лодката да се върне. Все трябваше да се върнат, за да подготвят кладите за труповете, но кога? Всеки ден ли събираха мъртъвци от улиците на Кетердам? Или през ден? Беше слаб и обезводнен. Знаеше, че няма да издържи така още дълго. Брегът изглеждаше далече, невъзможно бе да стигне дотам с плуване. Беше оцелял след огнешарката, но като нищо можеше да умре тук, на Жетварската баржа. Пукаше ли му? В града го чакаха само глад, тъмни улички и влага от каналите. И тогава разбра какво друго го чака там. Отмъщение. Отмъщение за Йорди, а може би и за самия него. Но трябваше да стигне дотам, за да си отмъсти.
Когато нощта падна и приливът смени посоката си, Каз събра кураж да се хване за трупа на Йорди. Беше твърде слаб да преплува сам разстоянието до Кетердам, но с помощта на Йорди би могъл да успее. Държеше се здраво за брат си и риташе с крака във водата към светлинките на Кетердам. Носеха се заедно по повърхността, подутото тяло на Йорди служеше като сал. Каз риташе упорито и се опитваше да не мисли за изопнатата подута плът на Йорди под ръцете си, а само за ритъма на собствените си крака. Чувал бе, че има акули в тези води, но знаеше, че те няма да го докоснат. Сега и той като тях беше чудовище.