Продължи да рита, а когато небето се зазори, вдигна поглед и откри, че е близо до източния край на Капака. Пристанището пустееше — чумата беше сложила край на корабоплаването в тези води.
Последните стотина метра бяха трудни. Течението беше сменило посоката си и му пречеше. Но сега Каз имаше надежда, надежда и гняв, два пламъка, които горяха неотклонно в него. Те го отведоха до кея и му помогнаха да се качи по стълбата. Когато стигна горе, той се строполи по гръб на дървените дъски, после събра сили да се обърне. Течението беше прихванало тялото на Йорди и го блъскаше в един от пилоните на кея. Очите му още бяха отворени и за миг Каз си помисли, че брат му гледа право в него. Но Йорди не каза нищо, не мигна, посоката на погледа му не се промени, когато течението го освободи от пилона и го повлече към открито море.
„Трябва да му затворя очите“ — помисли си Каз. Ала знаеше, че слезе ли по стълбата и нагази ли в морето, никога няма да се върне отново на брега. Просто ще се отпусне във водата и ще се удави, а не можеше да направи това. Трябваше да живее. Някой трябваше да плати.
Някой го риташе силно в бедрото. Каз дойде на себе си в затворническия фургон, измръзнал в мрака. Навсякъде около него имаше тела, притискаха се в гърба му, в раменете му. Давеше се в мъртъвци.
— Каз — прошепна някой.
Той потръпна.
Още един ритник в бедрото.
— Каз!
Гласът на Иней. Той успя да вдиша дълбоко през носа. Усети я как се отдръпва от него. Успяла бе да му осигури мъничко място в претъпкания фургон. Сърцето му щеше да изскочи.
— Говори — изхъхри той.
— Какво?
— Просто говори, не спирай.
— При портата на затвора сме. Минахме първите два пропускателни пункта.
Това вече го стресна сериозно. Минали бяха през два пропускателни пункта. Което означаваше, че са ги преброили. Някой беше отворил вратата, при това не веднъж, а два пъти, може дори да го е докоснал, а той не е усетил, не се е събудил. Като нищо са можели да го ограбят, да го убият. Хиляди пъти си беше представял как ще умре, но не и че ще проспи смъртта си.
Насили се да диша дълбоко въпреки вонята на немити тела. Беше останал с ръкавиците, което лесно е можело да привлече вниманието на стражите, но ако ги беше свалил, то това, в добавка към общата му слабост, със сигурност щеше да го хвърли право в лапите на лудостта.
Чуваше другите затворници да си говорят тихо на различни езици. Въпреки страховете, с които го изпълваше тъмнината, той се радваше, че е тъмно. Можеше единствено да се надява, че другите от отряда му, оковани, с качулки на главите и със свои собствени тревоги, не са забелязали нищо странно в неговото поведение. Да, беше се забавил при засадата, действал бе тромаво и несръчно, но това все щеше да обясни някак.
Не му беше приятно, че Иней го е видяла така, че някой го е видял, но по петите на тази мисъл дотича друга: „По-добре тя, отколкото друг“. Сигурен беше, че Иней няма да каже никому, нито ще използва видяното срещу него. Тя разчиташе на неговата репутация. Не би искала да изглежда слаб. Но имаше и друго, нали? Иней никога не би го предала. Никога. Прилоша му. Безброй пъти й бе поверявал живота си, но беше много по-страшно сега, когато се налагаше да й повери срама си.
Фургонът спря рязко. Резето изстърга, вратите се отвориха широко.
Каз чу някакви хора да говорят на фйердански, после стържещи шумове и трясък. Отключиха нашийника му и го извадиха от фургона по нещо като рампа заедно с другите затворници. Чу звук като от отваряне на порта, после ги подкараха напред сред дрънчене на окови.
Някой издърпа качулката му и той примижа. Намираха се в голям вътрешен двор. Тежката порта на външния пръстен вече се спускаше, след миг се удари в камъните със стон. Каз вдигна поглед и видя стражи по покривите около двора, до един насочили пушките си към затворниците. Стражите долу вървяха между новопристигналите и се опитваха да сверят документите с човешкия товар.
Матиас им бе описал в детайли разположението на Ледения палат, но само толкова. Каз си бе представял нещо старо и влажно — сив каменен градеж, очукан от сражения. В действителност наоколо му се издигаше толкова бял мрамор, че изглеждаше синкав. Имаше чувството, че се е озовал в някаква приказна версия на суровите северни земи, които бяха пресекли по пътя дотук. Невъзможно бе да различиш стъклото от леда и камъка.
— Това ако не е дело на фабрикатори, значи аз съм царицата на горските духчета — измърмори Нина на керчски.
— Тиг! — ревна един от стражите.
Заби приклада на пушката си в корема й и тя се преви на две. Матиас беше извърнал глава, но не можеше да скрие напрежението в раменете си.