Вилан се кокореше паникьосано над яката си. Йеспер се изкуши да припадне наужким, но реши, че припадащите наоколо мъже са достатъчни.
Преброи наум до шейсет, после смъкна яката си и вдиша предпазливо. Въздухът още сладнееше неприятно и щеше да им причини световъртеж през следващите минути, но само толкова. Когато тъмничарите се върнеха утре сутрин за проверката, затворниците щяха да се оплакват от тежко главоболие с неясен произход. А Йеспер и останалите отдавна щяха да са изчезнали. По план.
— Това хлорогаз ли беше?
— О, да, определено си по-сладък, когато си умен. Да, капсулка на ензимна база, пълна с хлор на прах. Безобидно, докато не влезе в контакт с амоняк. Което аз направих току-що.
— Урината в кофата… Но какъв е смисълът? Още сме затворени в тази килия.
— Йеспер — извика Каз и му махна да се приближи към решетката. — Часовникът тиктака.
Йеспер тръгна към него и раздвижи рамене. Този вид работа обикновено отнемаше доста време, особено ако нямаш истинска подготовка. Избра напосоки един метален прът от решетката и сложи ръце от двете му страни. После се напрегна в опит да открие най-чистото парченце руда.
— Какво прави? — попита Матиас.
— Изпълнява древен земски ритуал — обясни Каз.
— Сериозно?
— Не.
Въздухът между дланите на Йеспер затрептя като мараня.
Вилан ахна.
— Това желязна руда ли е?
Йеспер кимна. Пот избиваше по челото му.
— Можеш да разтопиш решетката?
— Не ставай идиот — изръмжа Йеспер. — Не виждаш ли колко са дебели прътовете? — Всъщност железният прът, върху който работеше, не изглеждаше променен, но Йеспер беше изтеглил от него толкова желязо, че облачето между дланите му беше почти черно на цвят. Той сви пръсти и частиците се завъртяха бясно в спирала, която се удължаваше и вплътняваше.
Йеспер отпусна ръце и една тънка игла падна с мелодичен звук на пода. Вилан се наведе да я вдигне и светлината се отрази в матовата й повърхност.
— Ти си фабрикатор — мрачно заяви Матиас.
— Почти.
— Или си, или не си — каза Вилан.
— Добре де, съм. — Посочи с пръст към Вилан. — И като се върнем в Кетердам, ще си държиш устата затворена, ясно?
— Но защо ти е да лъжеш за…
— Защото обичам да ходя спокойно по улиците — каза Йеспер. — А не да се потя, че ще ме грабне някой роботърговец или ще ме убие някой гадняр като нашия Хелвар. Освен това имам други умения, които ми носят повече наслада и печалба от това. Много други умения.
Вилан се закашля. Да флиртува с хлапето май беше по-забавно, отколкото да го дразни, помисли си Йеспер, но и заяждането си имаше предимства.
— Нина знае ли, че си Гриша?
— Не, и така ще си остане. Не ща да ми чете лекции как трябвало да се присъединя към Втора армия и великата равкийска кауза.
— Направи го още веднъж — прекъсна ги Каз. — И по-бързо.
Йеспер повтори процедурата с друг прът от решетката.
— Щом планът е бил такъв, защо се опита да вкараш тайно онези шперцове? — попита Вилан.
Каз скръсти ръце.
— Да си чувал за умиращия човек, на когото лекарят казал, че се е излекувал като по чудо? Онзи се разтанцувал от радост, излязъл на улицата и го стъпкал кон. Мишокът трябва да остане с впечатлението, че е спечелил. Тъмничарите вгледаха ли се в Матиас, който незнайно защо им изглежда познат? Обърнаха ли внимание на Йеспер, който се оттегли в ъгъла да махне ронещия се парафин от ръцете си? Не, бяха заети да се поздравяват един друг, че са хванали мен. И решиха, че са неутрализирали заплахата.
Когато Йеспер приключи с решетката, Каз взе двата тънки шперца. Странно беше да го гледаш как работи без ръкавици, но само след секунди ключалката изщрака. Излязоха и Каз заключи вратата след тях.
— Знаете си задачите — прошепна той. — Двамата с Вилан ще освободим Нина и Иней. Йеспер, ти и Матиас…
— Да, да, знам. Да намерим въже.
— Ще се чакаме в сутерена.
Разделиха се. Машината се задвижи.
Според чертежите на Вилан конюшнята се намираше в съседство с двора при караулката, затова трябваше да се върнат назад през общия арест. На теория тази част от затвора се използваше само при приемане и освобождаване на затворници, но беше по-добре да си отварят очите. Достатъчно беше да ги види един тъмничар, за да им съсипе плановете. Най-страшно стана, докато минаваха по металната пътека край стъкленото заграждение, дълга и ярко осветена, без никакво прикритие, което да използват. Можеха само да стискат палци и да я минат на бегом. После се спуснаха по стълбището и завиха наляво към помещението, където онази стара гришанка ги беше тествала на влизане. Йеспер потръпна. Парафинът по ръцете винаги му беше вършил работа в игралните зали, но сърцето му пак се качи в гърлото, когато застана пред дъртата вещица. Суха и празна като миналогодишна какавида. Ето това се случваше с Гриша, когато ги сгащеха лоши хора. Доживотна робия или нещо още по-лошо.