Йеспер отвори вратата на конюшните и нещо в гърдите му се поотпусна. Миришеше на слама, животните потропваха с копита в отделенията си и всичко това му върна спомени за Новий Зем. Каналите в Кетердам обезсмисляха придвижването с каруци и файтони. Конете бяха показен лукс и символ на охолство — знак, че имаш достатъчно място да ги държиш и достатъчно пари да се грижиш за тях. Не си беше давал сметка колко му е липсва близостта на животните.
Но сега нямаше време за носталгия, затова мина на бърз ход покрай отделенията, макар че ръката го сърбеше да погали някой влажен нос, и спря пред стаята с такъмите. Матиас нарами две тежки намотки въже и май остана изненадан, когато Йеспер направи същото.
— Израснал съм във ферма — обясни Йеспер.
— Не ти личи.
— Да, кльощав съм — каза той, докато бързаха обратно през конюшнята, — но пък не се мокря толкова, когато вали.
— В смисъл?
— По-малко дъжд пада върху мен.
— Всички хора на Каз ли са толкова странни като този отряд? — попита Матиас.
— О, идея си нямаш. В сравнение с останалите Утайки ние изглеждаме като фйердани.
Минаха през приемното отделение с душовете, но вместо да продължат към килиите, слязоха по тясно стълбище и поеха по дълъг тъмен коридор към сутерена. Намираха се под петте етажа килии с все затворниците и тъмничарите.
Йеспер очакваше да завари тук останалата част от отряда — задачата им беше да слязат в пералното и да съберат материали за бомби, — но голямото помещение беше празно, ако не броим гигантските метални корита, дългите маси за сгъване на прането и дрехите, проснати да съхнат през нощта на сгъваеми простори, по-високи от него.
Откриха Вилан и Иней в стаята за отпадъци. Тя беше по-малка от пералното и смърдеше на боклук. Два големи коша на колелца, пълни с дрехи за изгаряне, бяха сбутани край стената. Горещината от пещта блъсна Йеспер в лицето още от прага.
— Имаме проблем — каза Вилан.
— Колко голям? — попита Йеспер и остави своите намотки с въже на пода.
Иней посочи към двойна метална врата, вградена в нещо като гигантски комин, който се издигаше до тавана.
— Палили са пещта този следобед.
— Нали уж я палели сутрин? — обърна се Йеспер към Матиас.
— Така беше.
Йеспер хвана облечените с кожа дръжки на вратите, дръпна ги и отвътре го блъсна вълна нажежен въздух, пропит с характерната миризма на въглища, но… имаше и още нещо, някаква химическа воня. Вероятно прибавяха нещо, за да гори огънят при по-висока температура. Виж, миризма на разложение и други гадости не се долавяше. Тук изгаряха целия боклук от затвора — остатъците от кухнята, ведра с човешки отпадъци, дрехите на затворниците, — но добавката явно повишаваше температурата на горене толкова много, че да отстрани дори миризмите. Пъхна глава в пещта и се изпоти моментално. Далеч долу заринатите въглени още червенееха нагорещени през пепелта.
— Вилан, дай ми риза от кошовете — каза той.
Откъсна единия ръкав и го пусна в шахтата. Ръкавът падна безшумно, пламна по средата на пътя и изгоря почти напълно още преди да е стигнал до въглените.
Йеспер затвори вратите и метна остатъка от ризата в коша.
— Е, бомбите отпадат — каза той. — Няма начин да внесем експлозиви в шахтата. А ти? — обърна се към Иней. — Ще можеш ли да се изкатериш?
— Може би. Не знам.
— Каз какво казва? И къде е той изобщо? Нина къде е?
— Каз още не знае за пещта — отговори Иней. — С Нина отидоха да претърсят килиите на горните етажи.
Матиас се навъси като небе пред буря.
— Мислех, че двамата с Йеспер ще отидем с Нина.
— Не искаше да чака.
— Върнахме се навреме — повиши глас Матиас. — Намислил е нещо, нали? Какво?
Йеспер си задаваше същия въпрос.
— Ще куцука нагоре-надолу по етажите с риск да налети на някой тъмничар?
— Дали пък не съм му изтъкнала същия аргумент? — каза Иней. — Но той е пълен с изненади както винаги.
— Да, като кошер с пчели. Само дано не ни нажилят до смърт.
— Иней — извика Вилан откъм единия кош. — Намерих нашите дрехи.
Пресегна се в коша и извади малките й кожени пантофки, първо едната, после и другата.