Лицето й разцъфна в ослепителна усмивка. Най-после бяха извадили малко късмет. Йеспер беше без пищови. Иней беше без любимите си ножове. Но поне си беше върнала вълшебните пантофки.
— Я да те питам пак, Привидение? Ще се изкатериш ли по шахтата?
— Да.
Йеспер взе пантофките от Вилан.
— Ако не се опасявах, че са ги налазили всякакви бацили, щях да ги целуна, а после да нацелувам и теб.
24. Нина
Нина се тътреше след Каз по стълбището. Каменни стълби, етаж след етаж, на треперливата светлина на газени фенери. Наблюдаваше го зорко. Наложил бе добро темпо, но движенията му бяха вдървени. Защо беше настоял точно той да се катери по стълбите? Движеха се по график, значи такова е било намерението му от самото начало. Детайл, който е искал да скрие от Матиас, най-вероятно. Или просто е решил да държи всички в неведение, за да ги дразни.
Спираха на всяка площадка и се ослушваха за тъмничари. Шумове имаше колкото искаш и това я изнервяше до крайност — гласове се носеха надолу по стълбищната клетка, врати се отваряха и затваряха с трясък. Нина се сети за хаоса и насилието в Адската порта, за подкупите, кръвта по пясъка, нищо общо с този стерилен затвор, фйерданите явно бяха царе на реда.
Изкачваха се към четвъртия етаж, когато изведнъж ги пресрещна силен шум от гласове и стъпки. Нина и Каз се спуснаха на пръсти към долната площадка и се вмъкнаха през вратата към килиите. Затворникът в най-близката килия понечи да извика. Нина вдигна светкавично ръка и спря притока на въздух към дробовете му. Той се ококори насреща й и взе да драска по гърлото си. Нина забави пулса му и нещастникът се срина в безсъзнание на пода, после отпусна натиска върху ларинкса му, за да възстанови дишането. Така де, искаха да млъкне, а не да го убият.
Тъмничарите слизаха по стълбите, гласовете им ставаха все по-ясни, усилени от ехото. Нина затаи дъх, вперила поглед във вратата и вдигнала ръце за атака. Каз нямаше оръжия, но беше приклекнал в бойна стойка и гледаше съсредоточено в същата посока. За щастие, тъмничарите подминаха вратата и продължиха към долните етажи.
Когато звукът от стъпките им утихна, Каз й даде знак, двамата излязоха на стълбищната площадка, затвориха тихо вратата и продължиха нагоре по стълбите.
Наближаваха последния етаж, когато Стария часовник отброи седем камбани. Минал бе час, откакто упоиха затворниците в ареста. Разполагаха с четирийсет и пет минути да претърсят килиите на този етаж, най-строго охранявания в целия затвор, да се срещнат отново на площадката и да се върнат в сутерена. Каз й даде знак да тръгне по левия коридор, а самият той свърна надясно.
Вратата се отвори с пронизително скърцане и Нина пристъпи в коридора. Фенерите бяха на голямо разстояние един от друг и мракът помежду им изглеждаше достатъчно гъст да те погълне. Тъмнината осигурява добро прикритие, каза си окуражително Нина, но въпреки това потръпна от лоши предчувствия. Килиите тук бяха различни, с врати от масивна стомана, а не с обикновени решетки. Всяка врата имаше зарешетен отвор на нивото на очите. Е, на нивото на очите по фйерданските стандарти. Нина минаваше за висока, но пак трябваше да се повдига на пръсти, за да погледне вътре.
Повечето затворници спяха или си почиваха, свити на кравай в някой ъгъл или легнали по гръб на наровете с ръка върху очите заради мъждивата светлина, която влизаше през отвора на вратите. Други седяха с гръб към стената и се взираха безнадеждно в нищото. Тук-там някой затворник крачеше напред-назад из килията си и Нина бързаше да отскочи назад. Нито един не беше шуанец.
— Айор? — извика един от тях на фйердански.
Тя не му обърна внимание и продължи напред. Сърцето й се беше качило в гърлото. Ами ако наистина държаха Бо Юл-Баюр в някоя от тези килии? Беше малко вероятно, да, но… лесно би могла да го умъртви още тук, да го потопи в дълбок сън без болка, а после да спре сърцето му. Ще каже на Каз, че не го е открила. А ако Каз го намереше в другото крило? Тогава ще се наложи да изчака, може би чак докато изведат учения от Ледения палат. Ако не друго, поне знаеше, че Матиас ще й помогне. Имаха сделка, странна и сурова, но все пак сделка.
Уви, докато крачеше по коридорите, смътната й надежда да открие учения тук бързо се изпаряваше. „Още една редица килии — помисли си тя, — после ще слезем с подвити опашки в сутерена.“ Само дето последният коридор се оказа по-къс от другите. Вместо поредната редица от килии, тук имаше стоманена врата. Ярка светлина се процеждаше под нея.
Нина тръгна натам въпреки лошото си предчувствие, събра смелост и бутна вратата. Светлината беше толкова ярка, че тя присви инстинктивно очи. Ярка светлина, почти като посред бял ден, но без топлината на обедното слънце… а и не откриваше източника й. Чу как вратата се затваря зад нея. В последния момент се завъртя и я хвана за ръба. Нещо й подсказваше, че отвътре може да се отвори само с ключ. Огледа се за нещо, с което да я подпре, накрая отпра ивица от подгъва на затворническия си панталон и я набута в отвора за езичето.