Нещо не беше наред с това място. Стените, подът и таванът бяха толкова бели и чисти, че чак да ти се насълзят очите. Половината от едната стена беше направена от панели гладко съвършено стъкло. „Дело на фабрикатор.“ Също като стъклото около изложбената оръжейна зала. Никой фйердански занаятчия не би могъл да изработи толкова съвършено стъкло. Не, то извън всяко съмнение беше дело на гришанска сила. Имаше отцепници, които работеха на свободна практика и като нищо можеха да предложат услугите си на фйерданското правителство. На какъв риск обаче? Далеч по-вероятно бе фйерданите да се използвали робски труд за направата на тези стъкла.
Нина направи крачка напред, после още една. Хвърли поглед през рамо. Ако в коридора зад нея се появеше тъмничар, тя щеше да се озове в капан.
„Ами не се мотай тогава, момиче.“
Погледна през първия прозорец. Килията беше бяла като коридора и огряна от същата ярка, нетрепваща светлина. Празна, без никакви мебели — нито нар, нито леген или ведро. Еднообразна белота, ако не броим сифона в центъра на пода и изсъхналите червени петна около него.
Нина продължи към следващата килия. Беше идентична с предната и също толкова празна, както и тази след нея, и по-следващата също. Само дето тук нещо привлече вниманието й — монета на пода, до сифона. Не, не беше монета, а бутон. Малък сребрист бутон с релефно крило, символът на вихротворците. Кожата по ръцете й настръхна. Нима тези килии са създадени от заробени гришани и предназначени за гришански пленници? Дали стъклото, стените и подът не са изработени така, че да устоят и на най-силния фабрикатор? В стаите нямаше никакъв метал. Нямаше водопровод, никакви тръби, чиято вода вълнотворецът да използва. А стъклото, през което Нина се взираше в момента, сигурно беше огледално от другата си страна, така че сърцеломът в килията да не вижда мишените си. Тези килии бяха създадени специално за Гриша. Специално за такива като нея.
Завъртя се на пета. Бо Юл-Баюр не беше тук, а тя нямаше търпение да се махне от това място. Измъкна парчето плат от бравата и хукна назад, без дори да погледне дали вратата се е затворила след нея. Коридорът със стоманените врати й се стори още по-тъмен след ярката светлина допреди миг и тя се препъна неведнъж, докато тичаше към изхода. Даваше си сметка, че действа непредпазливо, но не можеше да прогони от главата си образа на онези бели килии.
„Сифонът. Петната около него. Изтезавали са Гриша там? Докато не признаят престъпленията си?“
Изучавала бе усърдно фйерданите — водачите им, езика им. Дори си беше мечтала как прониква в Ледения палат на шпионска мисия, точно като сега, как се промъква тайно в сърцето на нацията, която мразеше толкова силно. Ала сега искаше само едно — да се махне оттук. Постепенно бе свикнала с Кетердам, с приключенията, които вървяха в комплект с Утайките, свикнала бе с лесния живот в Бялата роза. Но беше ли се чувствала истински в безопасност там? В град, където не можеше да мине по улиците без страх? „Искам да си ида у дома.“ Копнежът я удари силно, до степен на физическа болка. „Искам да се върна в Равка.“
Старият часовник започна да отброява три четвърти час. Нина закъсняваше. Въпреки това забави с усилие крачка, преди да отвори вратата към стълбището. Нямаше никого на площадката. Тя надникна през отсрещната врата. Нищо — стоманени врати, черни сенки и нито помен от Каз.
Зачака, не знаеше какво друго да направи. Планът беше да се срещнат на площадката петнайсет минути преди осем камбани. Възможно ли беше да се е натъкнал на неприятности? Поколеба се още миг, после тръгна с бърза крачка по неговия коридор. Тичаше покрай килиите, оглеждаше коридорите, но от Каз нямаше и следа.
„Стига толкова“ — каза си тя, когато стигна до края на втория коридор. Или Каз я е зарязал и вече е стигнал в сутерена при другите, или са го заловили и завлекли някъде. Така или иначе, Нина трябваше да слезе при пещта. Да намери другите и заедно да решат какво ще правят.
Забърза обратно по коридора и отвори със замах вратата към стълбището. Двама тъмничари си приказваха кротко. Завъртяха глави към нея и я зяпнаха стреснати.