— Робството е незаконно в Керч. Но не и работата по договор. Виж, знам, че този договор е измама, както и че всеки мислещ съдия би го обявил за недействителен. За жалост, Хелеен държи в джоба си не един и двама мислещи съдии. Пер Хаскел ти предлага заем, ни повече, ни по-малко. Договорът ти ще бъде написан на равкийски. Ще има лихва, но няма да е непосилна. И докато му плащаш ежемесечния процент, ще си свободна да правиш каквото искаш.
Иней поклати глава. Този човек й говореше врели-некипели.
— Иней, искам да бъда напълно откровен с теб — продължи той. — Ако нарушиш договора си, Пер Хаскел ще прати хора да те намерят, хора, в сравнение с които Леля Хелеен ще ти се стори като любима баба. И аз няма да го спра. Слагам главата си на дръвника с тази наша малка договорка. А не обичам да го правя, повярвай ми.
— Ако всичко, което казваш, е вярно — бавно каза Иней, — значи съм в правото си да откажа.
— Разбира се. Но ти очевидно си опасна — добави Каз. — Предпочитам никога да не се превърнеш в опасност за мен.
Опасна. Искаше й се да прегърне тази дума, да я приласкае в обятията си. Подозираше, че това момче не е съвсем с всичкия си, но думата й харесваше и по всичко личеше, че съгласи ли се, ще може да си тръгне от Менажерията още тази вечер.
— Това не е някакъв… не е някакъв номер, нали? — Гласът, й прозвуча твърде тихо и крехко.
Тъмна сянка прекоси лицето на Каз.
— Ако беше номер, щях да ти обещая безопасност. Да ти предложа щастие. Не знам дали тези неща съществуват в Кацата, но при мен няма да ги намериш.
По някаква причина тези думи я успокоиха. По-добре сурови истини, отколкото лицеприятни лъжи.
— Добре — каза тя. — Откъде ще започнем?
— Като за начало, нека те измъкнем оттук и ти намерим свестни дрехи. А, и още нещо, Иней — каза той, докато отваряше вратата на салона. — Повече никога не се промъквай зад гърба ми.
В действителност оттогава много пъти беше пробвала да се промъкне зад гъба му. Не успя нито веднъж. Сякаш, след като я е видял един път, Каз бе разгадал тайната как да я вижда винаги.
Беше повярвала на Каз Брекер онази вечер. Превърнала се бе в опасното момиче, което той беше съзрял в нея. Но беше допуснала една сериозна грешка — продължила бе да му вярва, на него и на легендата, която той беше създал около себе си. Тази легенда я беше докарала дотук, в този нажежен мрак, на границата между живота и смъртта като последното листо, вкопчило се в клонката си през есента. В крайна сметка Каз Брекер беше просто момче, а тя го беше последвала слепешката в този кошмар.
Не би могла да го вини дори. Допуснала бе да я въвлече в плановете си, защото не знаеше къде другаде иска да отиде.
„Сърцето е стрела.“
Четири милиона крюге, свобода, шанс да се прибере в родината. Казала бе, че иска тези неща. Но в сърцето си знаеше, че не би могла да се върне при родителите си. Как да им каже истината? Щяха ли да разберат, да приемат нещата, които е правила, за да оцелее, не само в Менажерията, а и всеки ден след това? Можеше ли да отпусне глава в скута на майка си с надежда за прошка? Как щеше да ги погледне в очите?
„Катери се, Иней.“
Само че къде можеше да отиде? Що за живот я чакаше след всичко преживяно? Гърбът я болеше. Ръцете й кървяха. Мускулите на краката й трепереха от изтощение, кожата й гореше, сякаш всеки миг ще се свлече на ивици. При всяко вдишване черният въздух изгаряше дробовете й. Не смееше да си поеме дълбоко дъх. Не можеше да се фокусира в онази кръпка небе. Потта избиваше по челото й и пареше очите й. Ако се предадеше сега, щеше да се предаде от името на всички — на Йеспер и Вилан, на Нина и нейния фйерданец, на Каз. Това не можеше да направи.
„Вече не зависи от теб, малко рисче — пропя в главата й гласът на Леля Хелеен. — От колко време висиш на косъм?“
Жегата в шахтата на пещта се увиваше около Иней като живо същество, като пустинен дракон в леговището си, който се крие и я дебне. Познаваше ограниченията на тялото си и знаеше, че е стигнала лимита. Беше заложила на губещия кон. Толкоз. Есенното листо още не беше паднало от клонката си, но вече така или иначе беше мъртво. И щеше да падне рано или късно.
„Откажи се, Иней.“
Баща й я беше научил да се катери, да вярва на опънатото въже, на трапеца и най-важното — да вярва на собствените си умения, да вярва, че ако скочи, ще стигне до другия край. Дали той щеше да я чака там? Сети се за ножовете си, скрити на борда на „Феролинд“. Може би ще ги вземе някое друго момиче, което си мечтае да е опасно. Прошепна имената им — Пьотр, Мария, Анастасия, Владимир, Лизбета. И Санкта Алина, превърнала се в мъченица, преди да е навършила осемнайсет.