„Пусни се, Иней.“
Дали да скочи още сега, или да изчака предизвестения край?
Усети влага по бузите си. Плачеше ли? Сега? След всичко, което беше направила и понесла?
А после го чу — тихо трополене, нежно и с неравномерен ритъм. Усети го по лицето си. Чу го как съска върху нажежените въглени долу. Дъжд. Хладен и всеопрощаващ. Килна глава назад. Чу камбани да отброяват три четвърти час, но какво от това. Чуваше само мелодията на дъжда, който отмиваше потта и саждите, въглищния дим на Кетердам, тежкия грим на Менажерията, попиваше във въжето около нея и втвърдяваше гумените подметки под изтерзаните й стъпала. Усещаше го като благословия, макар че Каз би го нарекъл просто дъжд.
Трябваше да побърза, преди камъните да са станали хлъзгави и дъждът да се е превърнал във враг. Впрегна мускулите си на работа, вдигна ръка в търсене на поредния захват, изтегли се нагоре една стъпка, после още една, отново и отново, като мълвеше под нос благодарствени молитви към светците. И откри ритъма, който й убягваше преди, откри го в тихата мелодия на имената им.
Благодареше, но и знаеше, че дъждът не е достатъчен. Тя искаше буря — гръмотевици, бръснещ вятър, потоп. Искаше всичко това да помете кетердамските къщи на насладите, да събори покривите и да откъсне вратите от пантите им. Искаше гигантски вълни, които да залеят роботърговските кораби, да пречупят мачтите им, да размажат корпусите им в подводен риф. „Искам да призова тази буря“ — помисли си тя. И може би четири милиона крюге щяха да се окажат достатъчни. Достатъчни да си купи свой кораб, нещо малко, свирепо и с много оръдия. Нещо като нея. Нещо, с което да преследва роботърговците и техните клиенти. Ще треперят пред нея, ще я знаят по име.
„Сърцето е стрела. Има нужда от цел.“
Вкопчи се в стената, вкопчи се в новата си, истинска цел, която търсеше безуспешно от толкова време, и именно тя я тласна нагоре.
Не беше рис, нито паяк, не беше дори Привидението. Тя беше Иней Гафа и бъдещето я чакаше горе, в края на шахтата.
26. Каз
Каз бързаше по коридора на последния етаж и хвърляше по един поглед през зарешетените прозорчета на стоманените врати. Бо Юл-Баюр едва ли беше тук, а неговото време изтичаше.
Имаше смътното усещане, че полудява. Бастунът не беше в ръката му. Стъпалата му бяха боси. Носеше чужди дрехи, а ръцете му бяха бледи и голи. Изобщо не се чувстваше в кожата си. Не, дори това не беше напълно вярно. Чувстваше се като онзи Каз от седмиците след смъртта на Йорди, като диво животно, което се бори за оцеляване.
Зърна шуански затворник в дъното на килията.
— Сеш-юе — прошепна Каз. По нищо не пролича затворникът да е разпознал паролата. — Юл-Баюр?
Нищо. Човекът се разкрещя насреща му на шуански и Каз забърза по коридора край другите килии, после излезе на площадката и хукна надолу по стълбите. Знаеше, че постъпва безразсъдно и егоистично, но нали затова му викаха Мръсни ръце. Никоя задача не е твърде рискована. Никоя постъпка не е твърде долна. Мръсни ръце не се боеше да се изцапа.
Не беше сигурен какво го тласка напред. Нямаше никаква гаранция, че Пека Ролинс е тук. Като нищо можеше да е мъртъв. Но Каз не вярваше в това.
„Щях да разбера. Не знам как, но щях да го усетя.“
— Смъртта ти е моя — прошепна той.
Онази нощ, когато преплува разстоянието от Жетварската баржа до кетердамското пристанище, Каз се прероди. Детето умря от огнешарката. Треската изгори всичко меко в него.
А щом загърби почтеността, оцеляването се оказа не чак толкова трудно. Първото правило беше да открие някой по-дребен и по-слаб от него и да му вземе всичко. Макар че това не беше лесна задача, твърде малък и слаб беше самият той. Потътри се от пристанището към квартала с къщата на Херцун, като се придържаше към малките улички. Видя една сладкарница, притаи се отвън, а после нападна едно пухкаво момченце, изостанало от съучениците си. Събори го на земята, изпразни джобовете му и му взе торбичката с лакомства.
— Дай ми панталоните си — каза той.
— Много ще са ти големи — проплака хлапето.
Каз го ухапа. Момчето побърза да събуе панталоните си. Каз ги смачка на топка и ги метна в канала, после си плю на петите. Не че имаше много сила в краката си, но все пак. Панталоните не му трябваха, просто искаше да си осигури малко преднина. Знаеше, че момчето ще се крие дълго в уличката, преди нуждата да се прибере у дома и да разкаже за случилото се да надвие срама, че ще мине полуголо по улиците.