Спря да тича чак когато стигна до най-тъмната уличка, която успя да открие в Кацата. Напълни устата си с бонбони, глътна ги наполовина сдъвкани, гърлото го заболя и той, естествено, повърна. С парите на момчето си купи гореща кифла от бяло брашно. Беше бос и мръсен. Пекарят му даде още една кифла и му заръча да не се връща повече.
Когато се почувства малко по-силен и краката му спряха да треперят, Каз тръгна към Източната дъга. Избра си най-долнопробната игрална зала, без табелка и с един самотен викач на входа.
— Търся работа — каза му той.
— Нямаме работа, пале.
— Добър съм с числата.
Мъжът се разсмя.
— А нощни гърнета можеш ли да чистиш?
— Да.
— Кофти. Вече си имаме момче за това.
Каз чака цялата нощ, докато не видя момче на неговата възраст да излиза от сградата. Вървя след него две пресечки, после го фрасна с камък по главата. Седна върху краката му, събу му обувките и наряза петите му с една счупена бутилка. Момчето щеше да се оправи, но скоро нямаше да се върне на работа. Допирът до голата кожа на глезените му го изпълни със силна погнуса. Белите подути тела още бяха пред очите му, още усещаше под пръстите си раздутата от вътрешно разложение плът на Йорди.
На следващата вечер се върна при игралната зала.
— Търся си работа — каза той. И я получи.
Оттогава насетне работеше и спестяваше. Вървеше по петите на професионалните крадци в Кацата, научи се как да преджобва и да срязва връзките на дамските чантички. Хвърлиха го в ареста, после още веднъж. Бързо си спечели репутацията на момче, което приема всякаква работа, а прякорът Мръсни ръце му се лепна своевременно. Липсваха му умения, но компенсираше с упоритост.
— Нямаш никакъв финес — каза му един картоиграч в „Сребърния жартиер“. — Нямаш техника.
— Напротив — отвърна Каз. — Практикувам изкуството как да дръпнеш нечия риза над главата на нещастния й притежател и да го млатиш, докато не пусне кръв.
Остана си Каз, но името Брекер открадна от една машина, която бе видял на доковете. Истинската си фамилия, Ритвелд, заряза, отсече я като прогнил крайник. Името беше селско, последната му връзка с Йорди, с баща им и с момчето, което Каз беше преди. Името, с което го знаеше Якоб Херцун. А Каз не искаше Херцун да знае какво му се готви.
Бързо откри, че измамата, на която бяха станали жертва с Йорди, не е нито оригинална, нито особено хитра. Кафенето и къщата на Зелверщраат са били просто сцена, декор, с чиято помощ Херцун да остриже селските наивници. Филип с механичните кученца е бил примамката, така нареченото „въже“, с което Херцун да придърпа Йорди в капана си, а Маргит, Саския и писарите в търговския офис са били просто актьори в сценката. По всичко личеше, че в схемата е участвал и някой от банковите служители — давал е информация на Херцун за клиентите на банката и го е уведомявал за новодошли от провинцията, които са си отворили сметка при тях. Херцун вероятно е въртял номера си на няколко мишени едновременно. Скромното състояние на Йорди не си струваше такъв мизансцен.
Ала най-жестоко се оказа друго откритие — излизаше, че Каз има изключителна дарба с картите. Умение, което можеше да направи и двама им с Йорди богати. Щом му покажеха някоя игра, Каз я овладяваше до съвършенство само за няколко часа и вече никой не можеше да го победи. Помнеше всяка изиграна ръка и всеки направен залог. Можеше да следи до пет тестета едновременно. А ако случайно не си спомнеше нещо, компенсираше с измама. Любовта му към фокусите не изчезна и той премина от монетите към фокуси с карти, оттам към „тука има, тука няма“, а накрая се научи да отмъква портфейли и часовници, без ограбените да разберат. Добрият фокусник не се различаваше съществено от добрия крадец. Не след дълго му забраниха да стъпва във всички игрални зали на Източната дъга.
Където и да отидеше, в бар, казино, бордей или престъпно свърталище, той разпитваше за Якоб Херцун, но и да бяха чували името му, хората отричаха.
А после, докато минаваше един ден по мост над Източната дъга, Каз видя мъж с червени бузи и бухлати бакенбарди да влиза в дюкян за алкохол. Не беше със строг търговски костюм, а с ярки раирани панталони и лилава жилетка. Кадифената му връхна дреха беше с цвета на зелено стъкло.
Каз забърза през навалицата, сърцето му препускаше. Не знаеше какво ще направи, но на входа на дюкяна го спря една гигантска мутра с кепе на главата.
— Затворено е.
— Виждам, че е отворено. — Сам не позна гласа си. Обикновено не звучеше толкова пискливо.
— Ще трябва да почакаш.
— Искам да говоря с Якоб Херцун.
— Кой?