Каз имаше чувството, че всеки миг ще излезе от кожата си, буквално. Посочи през витрината.
— С шибания Якоб Херцун. Искам да говоря с него.
Мутрата го погледна, сякаш Каз не е с всичкия си.
— Нещо ти хлопа дъската, хлапе. Този не е никакъв Херцун, а Пека Ролинс. Ако искаш да стигнеш донякъде в Кацата, добре ще е да запомниш това име.
Каз знаеше името Пека Ролинс. Всички го знаеха. Просто никога не го беше виждал преди.
В този миг Ролинс се обърна към витрината. Каз зачака онзи да го познае — да се подсмихне, да изсумти, да направи нещо. Но Ролинс само го забърса с поглед. Каз е бил за него поредният мишок. Поредната жертва. Защо да го помни?
Много от бандите бяха ухажвали Каз, харесваше им как се оправя с юмруците и картите, но той отказваше неизменно. Дошъл бе в Кацата да намери Херцун и да го накаже, а не да се включва в някакво импровизирано семейство. Но фактът, че мишената му е Пека Ролинс, промени всичко. Онази нощ той лежа буден на пода в старата изоставена къща, която бе превърнал в свое леговище. Лежеше и размишляваше какво точно иска и как да въздаде справедливост за случилото се с Йорди. Пека Ролинс му беше отнел всичко. И ако искаше да му причини същото, Каз трябваше да му стане равен, а после да спечели надпреварата. Но сам не можеше да го направи. Имаше нужда от банда, при това не каква да е банда, а такава, която се нуждае от него. На следващия ден влезе в Ребрата и предложи услугите си на Пер Хаскел. Като обикновен войник в бандата му. Но още тогава знаеше, че ще започне от най-ниското стъпало и постепенно ще превърне Утайките в своя армия.
Всички онези стъпки ли го бяха довели дотук? До тези тъмни коридори? Не за такова отмъщение беше мечтал.
Редиците килии сякаш нямаха край, невъзможно бе да ги обходи всичките, да открие навреме Ролинс. Но щеше да е невъзможно само докато станеше възможно, само докато различеше в мрака през зарешетеното прозорче на стоманената врата едрата фигура и червендалестото лице. Беше невъзможно само докато не застана пред килията на Пека Ролинс.
Той лежеше на хълбок и спеше. Някой го беше набил здравата. Каз не можеше да откъсне поглед от гърдите му, които се вдигаха и спускаха бавно.
Колко пъти го беше виждал след онзи ден в дюкяна за алкохол? Пека така и не го беше познал. И нищо чудно — Каз вече не беше дете и нямаше причина Ролинс да разпознае в негово лице момченцето, което беше измамил. Но това вбесяваше Каз при всяка нова среща. Не беше честно. Лицето на Пека — на Херцун — се беше запечатало в неговия мозък като издълбано с ръждиво острие.
Каз стоеше пред килията, леките шперцове гъделичкаха дланта му като насекомо. Нали точно това искаше? Да види Пека съсипан, победен, унизен, нещастен и безпомощен, след като най-добрите му хора са били нанизани на пики. Може би това беше достатъчно. Може би оставаше само да го уведоми кой е той и да му припомни какво се е случило. Можеше да спретне свой малък процес, да издаде присъда и да я изпълни.
Старият часовник започна да отброява три четвърти час. Време да тръгва. Надолу към сутерена. Нина щеше да го чака. Всички щяха да го чакат.
Ключалката се предаде бързо пред шперцовете му.
Пека отвори очи и се усмихна. Преструвал се е на заспал.
— Здрасти, Брекер — каза той. — Дошъл си да злорадстваш?
— Не точно — отвърна Каз.
Вратата се затвори след него.