Време беше да тръгват, но се колебаеха. Мисълта, че може да не се видят повече, че някои от тях — или всички — може и да не оцелеят след тази нощ, тежеше неизречена във въздуха. Един картоиграч, един осъден затворник, един непокорен син, една изгубена Гриша, сулийско момиче, превърнало се в убиец, момче от Кацата, превърнало се в нещо още по-лошо.
Иней плъзна поглед по тоя чудат отряд, всичките боси и треперещи в омазани със сажди затворнически униформи, чертите им изострени от златната светлина на купола и смекчени от рехавата мъгла във въздуха.
Какво ги свързваше? Алчност? Отчаяние? Или просто мисълта, че ако някой от тях изчезне тази нощ, никой няма да го потърси? Родителите на Иней може би още скърбяха за дъщерята, която бяха изгубили, но ако тя загинеше тази нощ, никой нямаше да пролее сълза за нея, за момичето, в което се беше превърнала. Това момиче нямаше семейство, нямаше родители, братя и сестри, а само хора, с които да се сражава рамо до рамо. А може би трябваше да е благодарна, че има поне това.
Йеспер пръв наруши мълчанието:
— Никакви оплаквачки — каза той с широка усмивка.
— Никакви погребения — отвърнаха останалите в хор. Дори Матиас — тихо, под нос.
— Ако някой от вас оцелее, помнете, че искам отворен ковчег — каза Йеспер, метна през рамо две тънки намотки въже и даде знак на Вилан да го последва. — Светът заслужава да се наслади още веднъж на това лице.
Иней забеляза напрегнатия поглед, който си размениха Нина и Матиас. Нещо се беше променило между тези двамата след сблъсъка с шуаните, но само те си знаеха какво.
Матиас се изкашля и неумело се поклони на Нина.
— Може ли да ти кажа нещо? — попита я той.
Нина му върна поклона доста по-изящно и тръгна след него. Толкова по-добре, помисли си Иней. Искаше да остане насаме с Каз.
— Имаме нещо за теб — каза тя и измъкна кожените му ръкавици от ръкава на затворническата си туника.
Той ги зяпна ококорено.
— Как…
— Намерихме ги в коша с дрехи за изгаряне. Преди да поема по шахтата.
— И да изкатериш шест етажа в мрака.
Тя кимна. Не очакваше благодарности, нито за изкачването в шахтата, нито за ръкавиците, нито за каквото и да било повече. Нямаше време за това.
Той си сложи бавно ръкавиците и бледите му уязвими ръце изчезнаха пред погледа на Иней. Бяха ръце на престъпник — дълги тънки пръсти, създадени да разбиват чужди ключалки и да крият монети, ръце, в които изчезваха всякакви неща. Тя рече тихо:
— Като се върнем в Кетердам, ще си взема дела и ще напусна Утайките.
Той отклони поглед.
— Така и трябва. Винаги си била твърде добра за Кацата.
Време беше да тръгват.
— Светците да те водят, Каз.
Той я стисна за ръката.
— Иней… — Плъзна палец по вътрешната стана на китката й, сякаш търсеше пулса, после го задържа за миг върху пауновото перо. — Ако не успеем тази нощ, искам да знаеш, че…
Тя зачака. Усети как надеждата отърсва криле в гърдите й, готова да се издигне в полет, чуе ли правилните думи от неговата уста. Потисна я, прогони я. Тези думи никога нямаше да дойдат. „Сърцето е стрела.“
Посегна и докосна бузата му. Очакваше Каз да се дръпне и дори да перне ядно ръката й. Близо две години двамата се сражаваха рамо до рамо, плетяха интриги до късно нощем, замисляха невъзможни грабежи и тайни операции, хапваха на крак пържени картофки или яхния с наденица, но сега за пръв път Иней го докосваше по този начин, кожа в кожа, без бариерата на ръкавици, палто или ръкав. Задържа ръка върху бузата му. Кожата беше хладна и влажна от дъжда. Той не помръдна, ако не броим лекия трепет като отглас от някаква вътрешна борба.
— Ако не оцелеем тази нощ, Каз, аз ще умра без страх. Можеш ли да кажеш същото за себе си?
Очите му бяха почти черни, зениците — разширени. Видно бе, че е впрегнал докрай нечовешката си воля, за да издържи докосването. И успя. Не се дръпна. Иней знаеше, че повече от това не може да й предложи. И че то не е достатъчно.
Дръпна бавно ръката си. Той си пое дълбоко дъх.
Беше казал, че не й ще молитвите, и тя щеше да се съобрази с желанието му. Все пак мислено му пожела успех. Сега тя имаше своята цел, сърцето й си бе намерило посока. Посока, която щеше да я отдалечи от него. Щеше да я боли, но тази болка Иней можеше да понесе.
Застана до Нина край купола. Чакаха Менажерията да се появи. Куполът беше широк и нисък, целият стъкло и сребрист филигран. Подът на просторната ротонда долу беше облицован с мозайка, която се разкриваше на парченца пред погледа й с движението на гостите — два вълка, които се гонят, обречени да обикалят в кръг, докато Ледения палат стои.