Наложи се да мине два пъти покрай стената, докато напипа релефните очертания на вълка. Задържа ръката си за миг върху релефа да почерпи сила от традициите, които го свързваха с ордена на дрюскеле, стари като самия Леден палат.
— Тук — каза той.
Каз се придвижи до него и примижа към рова. Наведе се напред и Матиас посегна да го дръпне.
Посочи към стражевите кули по протежение на стената около Белия остров.
— Ще те видят — каза той. — Използвай това.
Тръкна ръка в стената и дланта му се боядиса в бяло. В нощта на посвещението си Матиас беше натъркал дрехите и косата си с този бял, подобен на тебешир прах, а после, скрит от погледа на стражите в кулите, прекоси без проблеми тесния мост и стигна до острова, където го чакаха братята.
Сега с Каз направиха същото, но едва след като Каз грижливо прибра ръкавиците си. Явно Иней му ги беше върнала по някое време.
Матиас стъпи на невидимия мост, Каз го последва и вдиша рязко, когато ледената вода покри стъпалата му.
— Студено ли ти е, Брекер?
— Жалко, че няма време да поплуваме. Мърдай.
Матиас нямаше нищо против да дразни Каз, но докато преполовят пътя до острова, и неговите стъпала бяха изтръпнали от студа, а мисълта за стражевите кули над рова го изнервяше до крайност. По-рано същата вечер младите кандидати за ордена на дрюскеле бяха минали оттук. Матиас не беше чувал някой кандидат да е бил застрелян на моста, но за всичко си имаше първи път.
— И търпите всичко това само за да станете ловци на вещици? — измърмори зад него Каз. — Трябва да измислим някакво по-свястно посвещение за Утайките.
— Това е само част от Хрингкяла.
— Да, да, а после дървото ви показва тайното ръкостискане.
— Жал ми е за теб, Брекер. Няма нищо свято в живота ти.
Дълга пауза, после Каз отвърна:
— Грешиш.
Външната стена на Белия остров се извиси над тях, повърхността й имитираше люспи и не беше отвесна, а нагъната от вълни. В първия миг не различиха люспестата вълна, която скриваше от поглед портата. Преди броени часове дрюскеле са чакали тук новите си братя, но сега нишата беше празна, а желязната решетка — заключена. Каз си поигра с ключалката и скоро двамата се озоваха в тесен проход. По него щяха да стигнат до градините зад казармите на царската гвардия.
— Винаги ли си разбирал от ключалки?
— Не.
— Как се научи?
— Както се научава всичко. Като го разглобиш на съставните му части.
— Фокусите?
Каз изпръхтя.
— Значи вече не ме мислиш за демон, така ли?
— Демон си, но номерата ти са човешки.
— Някои хора, като видят фокус, възкликват „Невъзможно!“. Ръкопляскат ти, подхвърлят по някоя монета и след десет минути са забравили. Други питат как става. Прибират се, въртят се в леглото и се чудят какъв е номерът. Но после заспиват и на сутринта я се сетят за фокуса, я не. Има и други обаче, които стоят будни до зори, прехвърлят наум видяното, чудят се какво е убягнало от вниманието на публиката, търсят онази пукнатина в илюзията, която обяснява как фокусникът ги е преметнал. Тези хора не намират покой, докато не овладеят на свой ред частица от мистерията. Аз съм от този вид.
— Обичаш измамата.
— Обичам загадките. Измамата съм овладял за други цели.
— Градините — каза Матиас и посочи живите плетове отпред. — Ако тръгнем покрай тях, ще стигнем до балната зала.
Тъкмо излизаха от прохода в стената, когато двама стражи завиха зад ъгъла. И двамата бяха в черно-сребърните униформи на дрюскеле, и двамата носеха пушки.
— Перйенгер! — извика изумено единият. Затворници. — Стен!
Без да мисли, Матиас повиши глас:
— Десйенет, Дйел коменден!
Отбой по волята на Дйел. Думи на командващ офицер от ордена, които Матиас изрече със съответния авторитет.
Войниците се спогледаха сконфузено. Този кратък миг на колебание беше достатъчен. Матиас сграбчи пушката на първия войник и го удари с приклада по главата. Мъжът се срина като чувал с картофи.
Каз се метна към другия и го събори. Онзи не пускаше пушката, но Каз успя да преметне ръка през врата му, да стегне гърлото му в хватка и не охлаби натиска, докато войникът не подбели очи и не се отпусна в ръцете му.