— Само се стреснах малко — отвърна с усмивка Нина и се облегна на ръката му.
— Май ще е най-добре да поседнете, все пак.
Идеше й да вдигне високо вежди. „О, сигурна съм, че ме искаш седнала, а после и легнала. Но първо трябва да разбера какво знаеш.“
— И да пропусна празненството?
— Пребледняла сте. Малко почивка в стаите горе ще ви дойде добре.
„Светци, този не си губи времето.“ Отваряше уста да обясни, че няма нужда от почивка, но с радост би излязла на терасата за глътка чист въздух, когато един топъл глас я изпревари:
— Стига, генерал Еклунд, наистина ли мислите, че най-добрият начин да спечелите благоразположението на една жена е като й повтаряте колко зле изглежда?
Генералът се навъси, мустакът му настръхна, но после изведнъж изпъна снага и само дето не козирува.
— Вярно, вярно, прав сте — засмя се нервно той.
Нина се обърна и подът сякаш изчезна под краката й. „Не — помисли си тя, изпаднала в паника. — Не е възможно. Той се удави. Би трябвало да лежи на дъното на океана.“
Но ако Ярл Брум беше мъртъв, значи трупът му беше забележително приятен за окото.
32. Йеспер
Дрехите му бяха покрити със стружки стомана. Откраднатата униформа беше пропита с пот, ръцете му се бяха схванали, а болката, пронизваща лявото му слепоочие, май се бе настанила там за постоянно. Вече близо половин час се блещеше срещу една-единствена брънка от веригата, там, където тя излизаше от левия край на макарата и се изпъваше към отвор високо в зида, с надеждата да отслаби метала, докато Вилан стържеше на същото място с ножицата от пералното. Отначало внимаваха — бояха се да не скъсат веригата твърде рано, преди да е станало време да вдигнат портата, — но стоманата се оказа неочаквано здрава, а напредъкът им — отчайващо бавен. Когато камбаните отброиха три четвърти час, Йеспер се паникьоса сериозно.
— Хайде просто да вдигнем портата — изръмжа отчаяно той. — Ще задействаме черния протокол, после ще стреляме по макарата, докато не сдаде багажа.
Вилан отметна къдриците от челото си и го стрелна с поглед. По ръцете му имаше кръв от спукани мехури. От ножицата.
— Наистина ли толкова много обичаш оръжията?
Йеспер вдигна рамене.
— Не обичам да убивам хора, ако за това питаш.
— Тогава какво толкова им харесваш на оръжията?
— Знам ли. Звука. И как целият свят се стеснява до теб и мишената. В Новий Зем работих при един оръжейник, който знаеше, че съм фабрикатор. Двамата сътворихме луди неща, честно.
— Неща, с които да се убиват хора.
— Ти сглобяваш бомби, търговче. Спести ми укорите.
— Казвам се Вилан. Иначе си прав. Не е моя работа да те критикувам.
— Само това не почвай.
— Кое?
— Да се съгласяваш с мен — отвърна Йеспер. — Това е най-сигурният път към унищожението.
— На мен мисълта да убивам хора също не ми допада. Дори химията не харесвам впрочем.
— А какво харесваш?
— Музиката. Числата. Уравненията. Те не са като думите. Не… не се объркват.
— Ех, ако можеше да говориш с уравнения на момичетата, а?
Последва дълго мълчание, а после, вперил поглед в нащърбената стоманена брънка, Вилан каза:
— Само на момичета?
Йеспер прикри усмивката си.
— Не. Не само на момичета.
Жалко, че всички щяха да умрат тази нощ! В същия миг Стария часовник започна да отброява единайсет камбани. Двамата се спогледаха. Времето им изтичаше.
Йеспер скочи на крака и се опита да изтупа металните стружки от дрехите и косата си. Щеше ли веригата да издържи достатъчно дълго? Твърде дълго? Е, скоро щяха да разберат.
— Застани на позиция.
Вилан мина при дясната дръжка на макарата, а Йеспер хвана лявата.
— Готов ли си да чуеш звука на сигурната гибел? — попита той.
— Не си чувал баща ми, когато се ядоса.
— Чувството ти за хумор става все по-подходящо за Кацата. Ако оцелеем, ще те науча да ругаеш. Броя — каза Йеспер. — Да уведомим Ледения палат, че Утайките са им дошли на гости.
Преброи от три назад и двамата завъртяха макарата, като внимаваха да са в унисон, вперили погледи в отслабената брънка. Йеспер очакваше да чуе някакъв гръмовен звук, но ако не броим лекото скърцане и дрънчене, механизмът работеше изненадващо безшумно.
Портата в стената започна да се вдига бавно. Половин педя. Една педя.
„Може би нищо няма да стане — помисли си Йеспер. — Може би Матиас ни е излъгал и цялата история с черния протокол е измама, която да взема страха на хората.“