Вместо да я преведе през двора, Брум свърна наляво по алея, която минаваше покрай колонадата. В същия миг Нина видя група закачулени хора с черни палта да обикалят около дървото.
— Кои са онези там? — попита тя, макар да се досещаше и сама.
— Дрюскеле.
— Не трябва ли и ти да си с тях?
— Това е церемония по посвещаването на млади братя и военните чинове нямат нищо общо.
— И ти ли си минал през нея?
— Всички дрюскеле са били приемани в ордена чрез същата церемония още откакто Дйел е богопомазал първия от нас.
„Да бе, гигантски бликащ извор е избрал някакъв тип и го е пратил да преследва и убива хора. Тъй ще да е станало.“
— Именно това празнуваме по време на Хрингкяла — продължи Брум. — Всяка година, ако има достойни кандидати, дрюскеле се събират под свещения ясен, за да чуят отново Божия глас.
„Който ви казва, че сте фанатични идиоти, опиянени от собствената си власт. И да дойдете пак догодина.“
— Хората забравят, че това е свещена нощ — измърмори Брум. — Стичат се в палата да пият, да танцуват и да мърсуват.
Нина прехапа език. Заради интереса, който Брум проявяваше към деколтето й, точно неговите помисли едва ли бяха образец за подражание.
— Толкова ли са лоши тези неща? — подкачи го Нина.
Брум се усмихна и стисна пръстите й.
— Стига да са умерени — не.
— Умереното не е сред моите специалитети.
— Това и сам го виждам — каза той. — Харесвам жени, които умеят да се забавляват.
„Най ще ми е забавно да те удуша. Бавно“ — помисли си тя и плъзна пръсти по ръката му. Гледаше го и знаеше, че не го вини само за жестокостите срещу нейните хора. Не, винеше го и за стореното на Матиас. Взел е едно смело и нещастно момче и го е хранил с омраза. Запушил е устата на съвестта му с предразсъдъци и с обещание за божествено общение, което едва ли беше нещо повече от вятър в клоните на древно дърво.
Стигнаха до другия край на колонадата. Нина си даде сметка, че Брум я е превел около вътрешния двор, вместо да минат напряко. Може би не искаше една курва да омърси с присъствието си свещеното място?
„Какъв лицемер!“
— Къде отиваме? — попита тя.
— В съкровищницата.
— Какво, ще ме ухажваш със скъпоценни камъни?
— Не знаех, че момичетата като теб трябва да бъдат ухажвани.
Нина се засмя.
— Е, всички момичета обичат да им обръщат внимание.
— Значи точно това ще получиш. Както и вълнението, за което спомена.
Възможно ли бе да държат Бо Юл-Баюр в съкровищницата? Според Каз вероятно го държаха на най-строго охраняваното място в Ледения палат. Бяха решили, че това е дворецът, но защо да не е съкровищницата? Защо, наистина? Сградата беше кръгла и изградена от лъщящ бял камък като много други сгради тук, но нямаше прозорци, чудати декоративни елементи или драконови люспи. Приличаше на гробница. На пост при тежката й врата стояха двама дрюскеле, а не обикновени стражи.
Нина изведнъж и в пълна мяра си даде сметка какво прави. Беше сама, без подкрепление, в компанията на един от най-опасните мъже във Фйерда, мъж, който с радост би я изтезавал и убил, ако знаеше каква е. Планът беше да завърти главата на човек, който знае къде държат Бо Юл-Баюр, а не да интимничи с най-високопоставения дрюскеле на Белия остров. Плъзна търсещ поглед по дърветата и алеите наоколо, взря се в лабиринта от жив плет край източната стена на съкровищницата. Надяваше се да зърне нечий силует, да разбере, че не е съвсем самичка. Каз се беше заклел, че ще я измъкне от острова, но първият му план беше отишъл на вятъра. Каква беше гаранцията, че същото нямаше да сполети и този?
Войниците дори не мигнаха при появата им, само козируваха отривисто. Брум извади някаква верижка от пазвата си. На верижката висеше странен кръгъл диск. Той пъхна диска в един почти невидим отвор във вратата и го завъртя. Нина се взираше уплашено в ключалката. Това чудо като нищо би затруднило дори Каз Брекер.
Кръглото преддверие беше празно и студено, осветено от същата неприятна ярка светлина като килиите за Гриша в затвора. Без газови фенери, без свещи. Нищо, което вихротворец или огнетворец да може да използва.
Тя присви очи.
— Какво е това място?
— Старата съкровищница. Трезорът преместиха преди години. Тази сграда превърнаха в лаборатория.
„Лаборатория.“ Думата върза стомаха й на възел.
— Защо?
— Такова малко момиче, а с толкова голямо любопитство.
„Висока съм почти колкото теб, тъпанар смотан“ — помисли си тя.