Пропадането сякаш нямаше край. Дано поне младежът, когото Каз стискаше в прегръдките си, бе неочаквано недораслият шуански учен Юл-Баюр, а не някакъв сащисан затворник, когото Нина и Матиас са решили да освободят. Натикал бе малкия диск в устата на момчето, докато пропадаха през ръба, и го бе задействал с пръсти. Сега тръсна рязко камшика да освободи кабелите и чу как другите трима извикаха, ужилени от скъсяващите се въжета. Поне нямаше да цопнат вързани във водата. Изчака още миг-два и прехапа своя балеен. Не смееше да отлага повече. А после се озова в ледените води, толкова студени, че сърцето му спря.
Каквото и да беше очаквал, течението на подземната река го свари неподготвен. Водите й бяха бързи и мощни като лавина. Трясъкът им беше оглушителен дори под повърхността, но заедно със страха дойде и някаква злорада гордост. Бил е прав.
„Гласът на Бог.“ В легендите винаги имаше зрънце истина. Каз беше градил с години легендата около собствената си личност и знаеше това от опит. Чудил се бе откъде идва водата, захранваща ледения ров и фонтаните в Ледения палат, защо речното ждрело е толкова дълбоко и широко. И щом Нина му описа ритуала, с който посвещаваха дрюскеле в ордена, разбра — фйерданската крепост не беше построена тук заради великото дърво, а заради извора под него. Дйел, изборът, който хранеше морето, дъждовете и корените на свещения ясен.
Водата има глас. Това го знаеше всеки канален плъх, всеки, който е нощувал под мост или е зъзнал под напора на зимна буря в преобърната лодка. Водата можеше да говори с гласа на любимата, с гласа на отдавна изгубен брат, дори с гласа на бог. Това беше ключът и щом го разбра, Каз видя по друг начин Ледения палат, проумя вътрешния му механизъм. Ако беше прав, Дйел щеше да ги изплюе право в клисурата. Стига да не се удавеха преди това.
А тази възможност си беше съвсем реална. Дисковете балеен осигуряваха въздух за десетина минути, най-много дванайсет, ако запазеха самообладание, което едва ли щеше да се случи. Сърцето му биеше лудо, дробовете му протестираха, стегнати като в обръч. Цялото тяло го болеше от вледеняващата вода, която го подмяташе безмилостно. Светът се беше свил до гръмовния й рев и непрогледния мрак.
Нямаше достатъчно данни да изчисли с точност скоростта на течението, но знаеше, че приблизителната му сметка е достатъчно добра. Числата бяха неговата стихия открай време — те бяха в основата на хазарта все пак, пресмятането за залозите, шансовете, маржа. Сега обаче трябваше да разчита на нещо повече от сухи числа. „На кой бог служиш?“ — беше го попитала Иней. „На онзи, който ми гарантира късмет.“ Само че късметлиите не се премятаха презглава под леден ров на вражеска територия.
Какво щеше да ги чака, когато течението ги изплюе в клисурата? Кой щеше да ги чака? Йеспер и Вилан бяха успели да задействат черния протокол. Но дали се бяха справили и с останалото? Дали Каз щеше да види Иней от другата страна?
„Гледай да оцелееш. Да оцелееш на всяка цена.“
Така живееше той, миг след миг, от един дъх до следващия, още от онази ужасна сутрин, когато се събуди и откри, че Йорди си е мъртъв, а самият той е съвсем жив.
Премяташе се през мрака. Студът беше убийствен. Сети се как Иней го погали по бузата. Спомни си паниката, в която го хвърли докосването, как бе загубил ума и дума. Хаос, в който имаше страх без дъно и погнуса… и нейде във врявата — желание, което отказваше да си отиде, надежда тя да го докосне отново.
Беше на четиринайсет, когато събра отряд да оберат банката, помогнала на Херцун да ги ограби, него и Йорди. Измъкнаха се с петдесет хиляди крюге, но Каз скочи от покрива и си счупи крака. Костта не зарасна добре, куцането и болката не си отиваха. Затова намери фабрикатор и му плати за изработката на бастун. Бастунът с вранската глава. И това се превърна в нещо като декларация. Всичко в него беше потрошено и зараснало накриво и всичко беше станало по-силно в резултат на това. Бастунът се превърна в част от легендата, която Каз изграждаше. Никой не знаеше кой е той, откъде е дошъл. Знаеха, че е Каз Брекер, сакатият измамник, копелето на Кацата.
Ръкавиците бяха единствената проява на слабостта му. След онази нощ, сред труповете, след като бе преплувал разстоянието до кетердамския пристан, уловил се за мъртвото тяло на брат си като за спасителен пояс, допирът кожа в кожа му беше непоносим. Непоносимо мъчителен, непоносимо отблъскващ. Единственото късче от миналото, което не бе успял да изкове в нещо опасно.
Издутият балеен започваше да се спихва по ръбовете. Пропускаше вода. Колко далеч ги беше отнесло течението? Още колко щеше да ги влачи? Все още стискаше с една ръка яката на Бо Юл-Баюр. Момчето беше по-дребно от Каз, може би въздухът щеше да му стигне за по-дълго.