Ярки спомени се заредиха в главата му. Държи чаша горещ шоколад в ръце, която пари дори през плетените ръкавички с един пръст, а Йорди го предупреждава да не бърза, нека шоколадът поизстине, преди да е отпил. Мастилото изсъхва върху нотариалния акт за Вранския клуб, който той току-що е подписал. Първата му среща с Иней в Менажерията, цикламените й коприни, тежкият грим на очите. Ножът с костена дръжка, който й беше дал. Стои пред вратата й в Ребрата и я слуша как плаче тихичко в нощта след първото си убийство. Плач, който той беше отминал без внимание. Ето я кацнала на перваза на таванския му прозорец, в онази първа година след като я откупи от Менажерията. Клечи на перваза и храни враните, които се събират на покрива.
— Не ти трябва да се сприятеляваш с враните — казва й той.
— Защо?
Той вдига поглед от документите върху бюрото си, за да отговори, но думите застиват на езика му.
Слънцето напича като никога и Иней е обърнала лице към него. Очите й са затворени, лъскавите черни ресници хвърлят сянка върху лицето й. Вятърът откъм пристанището развява нежно тъмната й коса и за миг Каз се превръща в малко момче, в дете, което твърдо вярва, че светът не е лишен от вълшебство.
— Защо? — повтаря тя, без да отваря очи.
Той казва първото, дошло му наум:
— Защото враните са невъзпитани.
— Същото важи и за теб, Каз. — Засмива се и ако той може да бутилира смеха й и да се опива с него всяка нощ, би го направил.
И това го ужасява.
Пое си за последно дъх, после малкият диск се разтвори окончателно и водата нахлу. Каз примижа срещу течението с надежда да зърне светлинка. Реката го запрати в стената на тунела. Натискът върху дробовете му растеше. „По-силен съм от теб — каза си той. — Волята ми е по-силна от твоята.“ Ала чу Йорди да казва през смях: „Не, братленце. Никой не е по-силен. Никой не може да си играе със смъртта безнаказано, дори ти. Човешката алчност може и да играе по свирката ти, но смъртта не се подчинява никому.“
Едва не се бе удавил онази нощ в пристанището, помнеше как рита отчаяно в мрака и се държи за трупа на Йорди. Сега нямаше кой да му помогне, кой да го задържи над повърхността. Искаше да мисли за брат си, за отмъщението, за Пека Ролинс, вързан за стол в къщата на Зелверщраат, докато Каз тика ордери в устата му и чака негодникът да си спомни името на Йорди. Но в мислите му имаше място само за Иней. Тя трябваше да оцелее. Би трябвало да се е измъкнала вече от Ледения палат. А ако не е, значи той трябваше да оцелее, за да я измъкне оттам.
Болката в дробовете му ставаше непоносима. Трябваше да й каже… Какво? Че е прекрасна, че е смела, че е повече, отколкото той заслужава. Защото е сакат в тяло и дух, защото е лош, но не е чак толкова счупен, че да не се събере в някакво подобие на достоен за нея мъж. Защото, без да иска, е започнал да разчита на нея, да я търси, да я иска край себе си. Трябваше да й благодари за новата си шапка.
Водата натискаше гърдите му, настояваше да отвори уста, да я вдиша. „Няма“ — закле се той. Но накрая все пак отвори уста и водата нахлу.