— Получава ли се изобщо? — извика Иней.
— Стъклото е дебело!
Нещо тежко изтрещя във вратата отдясно.
— Донесли са ръчен таран! — изписка Вилан.
— Продължавайте — каза Иней и изу обувките си.
Йеспер завъртя по-бързо дръжката, свределът стържеше пронизително в стъклото. Той го премести малко по-нагоре, после пак и леко встрани, очертаваше началото на кръг. Стигна до средата като полумесец…
„По-бързо!“
Масивната дървесина на вратата в дъното на пътечката започна да се цепи.
— Хващай дръжката, Вилан! — извика Йеспер.
Вилан зае мястото му и завъртя с всички сили.
Йеспер грабна захвърлените пушки на стражите и ги насочи към вратата.
— Идват! — извика той.
Двете дъги се срещнаха върху стъклото. Пълна луна. Кръгът се отдели с пукот и падна навътре. Още се премяташе към пода далече долу, когато Иней отстъпи назад.
— Махнете се от пътя! — извика тя.
И се затича. Краката й бяха леки, коприните — като пера. Не й тежаха вече коприните, не ги мразеше. Беше подхлъзнала страшната Хелеен ван Хоуден. Беше й отнела нещо, глупав символ, но ценен за нея. Не беше достатъчно — никога нямаше да бъде достатъчно, — но беше някакво начало. Ще има още сводници, които да подхлъзне, и роботърговци, които да измами. Коприните й бяха пера, а тя беше свободна.
Иней се съсредоточи върху кръга в стъклото — луна, липса на луна, врата към бъдещето — и скочи. Отворът беше малък дори за нея, чу се неприятен звук, когато острият ръб разцепи коприната. Иней изви тяло и протегна ръка. Имаше само един шанс да се хване за големия железен фенер, който висеше от тавана на залата. Беше скок невъзможен, умопомрачителен, но Иней отново бе бащината си щерка, за която законите на гравитацията не важат. За миг увисна във въздуха, после ръцете й се сключиха около основата на фенера.
Чу как вратата в единия край на пътечката поддава с трясък, после и стрелба.
„Задръж ги, Йеспер. Спечели ми малко време.“
Залюля се напред-назад да набере инерция. Куршум изсвистя край нея. Случайност? Или някой е прегазил Йеспер и Вилан и сега стреля през отвора в стената?
Прецени, че е набрала достатъчно инерция, и се пусна. Удари се силно в стената, но нямаше друг избор. Важното бе, че пръстите й намериха ръба на каменния корниз, където бяха изложени древните брадви. Нататък беше лесно — от корниз по вертикална греда до следващия корниз, все по-ниско, докато босите й стъпала не намериха покрива на един голям танк. Иней се намърда в металния купол по средата на машината.
Въртеше една след друга ръчките на таблото, но все не откриваше правилната. Най-накрая една от големите пушки повдигна цевта си. Иней натисна спусъка и цялата се разтресе, когато куршумите заваляха като градушка по стъклените стени. Не се сещаше как иначе да предупреди Йеспер и Вилан.
Трябваше да се справи някак и с голямото оръдие. Вмъкна се в контролната кабинка на танка. Видя само една ръчка и я завъртя. Носът на дългото оръдие се повдигна под подходящ ъгъл. Наистина имаше малък лост на контролното табло точно както беше предсказал Йеспер. Иней го дръпна силно. Чу се само тихо изщракване, нищо повече. Иней чакаше, затаила дъх, но в първия ужасно дълъг миг нищо не се случи.
„Ами ако не е заредено? — помисли си тя. — Ако Йеспер е прав за оръдието, Фйерданите трябва да са луди, за да държат такава огнева мощ без специални предохранителни мерки.“
Търбухът на танка избумтя. Иней чу нещо да се търкаля към нея и с ужас реши, че е объркала работата. Снарядът щеше да се търкулне по дългото дуло и да падне право в скута й. Вместо това се чу съскащ звук и пронизително стържене на метал в метал. Голямото оръдие потрепери. Оглушителен бумтеж разцепи въздуха, придружен от валмо тъмносив дим.
Снарядът удари стъклото и го разби на хиляди лъскави парченца. „По-красиви са от диаманти“ — помисли си с почуда Иней. Надяваше се Йеспер и Вилан да са намерили място — и време — да се прикрият.
Изчака прахът да се слегне, ушите й звънтяха неприятно. Стъклената стена беше изчезнала. Нищо не помръдваше. После две прикрепени към парапета на пътечката въжета се спуснаха, последвани от Вилан и Йеспер — Йеспер като дългокрако насекомо, Вилан на пресекулки, като гъсеница, която се измъква от какавидата си.
— Айор! — извика Иней на фйердански.
Нина щеше да се усмихне доволно, ако можеше да я чуе.
Завъртя оръдието. Отвъд отсрещната стъклена стена фйерданите крещяха яростно от пътечката, но когато дулото се насочи към тях, си плюха на петите.