Иней чу стъпки и дрънчене — Йеспер и Вилан се бяха качили на танка. Йеспер подаде глава през люка на тавана.
— Даваш ли аз да карам?
— Ако настояваш.
Премести се настрани, за да седне той зад контролните уреди.
— Охо, здрасти, красавице! — каза Йеспер, ухилен до уши.
После дръпна друга ръчка и бронираната машина се събуди с ръмжене, силни вибрации и валма черен дим.
„Що за чудовище е това?“ — помисли си Иней.
— Какъв шум! — извика тя.
— Какъв двигател!!! — надвика я Йеспер.
И после изведнъж потеглиха… без помощта на коне.
Откъм купола долетя звук на стрелба. Явно Вилан беше открил контролите.
— Опа, да му се не види! — Йеспер се обърна към нея. — Покажи му как да се прицелва, моля те!
Иней се изтегли в купола, обясни набързо на Вилан кое за какво служи, после насочи второто по-малко оръдие към стражите, които нахлуваха в стъклената зала.
Йеспер беше изтеглил машината максимално назад. Спря и изстреля снаряд от голямото оръдие. Снарядът раздроби стъклото, профуча покрай пътечката и удари крепостната стена отзад. Бял прах и каменни отломки се разхвърчаха навсякъде. Йеспер стреля отново. Вторият снаряд попадна право в целта и в каменния градеж на пръстена се появиха пукнатини. В стената се беше образувала сравнително голяма вдлъбнатина, но не и отвор.
— Готови ли сте? — извика Йеспер.
— Да — отвърнаха в хор Иней и Вилан.
Сгушиха се под оръжейния купол. Вилан беше целият в драскотини от счупените стъкла. Но пък буквално грееше. Иней го хвана за ръцете и ги стисна силно. Дошли бяха в Ледения палат тайно като мишоци. Сега щяха да излязат от него като армия, пък било то и с йената на живота си.
Откъм търбуха на машината се чуха разни прищраквания, дрънчене и пукот. А после танкът нададе рев. Звук като от гръмотевица, уловена в метален барабан, която държи да се измъкне на свобода. Машината се люшна назад върху веригите си, после се втурна напред. Право напред, все по-бързо, набираха инерция. Танкът подскочи… явно бяха излезли от стъклената зала.
— Дръжте се здраво! — изкрещя Йеспер и заби танка в легендарния крепостен зид на Ледения палат.
Иней и Вилан политнаха към контролното табло.
Бяха преминали. Танкът продължи тежко по пътя, а стакатото на стрелбата бързо затихна след тях.
Иней чу странен звук. Погледна нагоре. Вилан се смееше с глас.
Подал се бе от купола и гледаше назад към Ледения палат. Иней се придърпа до него и видя дупката в крепостния зид — черно петно сред безбрежния бял камък и мъже, които се изливаха от петното и стреляха отчаяно по отдалечаващия се танк. Буквално им дишаха прахта.
Вилан се преви от смях и посочи надолу. Във веригата на танка се беше закачил голям плакат и се влачеше по пътя. Въпреки калните петна и изгореното от барут надписът още се четеше: СТРИМАКТ ФЙЕРДАНСКАТА МОЩ.
40. Нина
Изпълзяха от мрака под ярката светлина на луната мокри до кости, ожулени и задъхани. Нина имаше чувството, че са я били с тояги. Остатъците от балеена лепнеха неприятно в ъгълчетата на устата й. Роклята й беше изпокъсана до неузнаваемост и ако не беше така отчаяно и шеметно щастлива, че е жива и още диша, Нина вероятно би се притеснила, задето стои боса и почти гола в клисурата на северна река, на около два километра от пристанището. Някъде далече камбаните на Ледения палат биеха до скъсване.
Кювей повръщаше вода, а Матиас измъкваше Каз — в безсъзнание и на вид безжизнен — от плитчините.
— Светци, диша ли изобщо? — ахна Нина.
Матиас го обърна по гръб, доста грубо, и започна да натиска ритмично гърдите му с повече сила от необходимото.
— Защо ли. Не те. Оставя. Да умреш — мърмореше под нос той в такт със сърдечния масаж.
Нина изпълзя по камъните и коленичи до тях.
— Остави на мен, преди да си му спукал гръдната кост. Има ли пулс? — попита тя и притисна пръсти отстрани на шията. — Има, но е много слаб. Разтвори му ризата.
Матиас хвана предницата на куртката и с едно движение разкъса униформата на дрюскеле. Нина постави едната си ръка върху бледите гърди на Каз и се фокусира върху сърцето му. С другата отвори устата и стисна носа му, после се опита да вкара въздух в дробовете му. Опитните Корпоралки знаеха как да изкарат водата от дробовете по друг начин, по-ефективно, но сега нямаше време да се вайка за такива неща.
— Ще се оправи ли? — попита Кювей.
„Не знам.“
Вдиша отново в устата на Каз, като едновременно с това поддържаше ритъма на сърцето му. „Хайде, Каз, отрепко прогнила, преживявал си и по-големи изпитания.“