— Цел — каза замислено той. — Наясно си, че няма как да ги спреш всичките, нали?
— Ако не опитам, няма да спра нито един.
— Е, в такъв случай жална им майка на роботърговците — рече Каз. — Горките, идея си нямат какво им се пише.
Страните й поруменяха доволно. Но пък Каз открай време я смяташе за опасна.
Иней опря лакти на парапета и отпусна брадичка върху едната си длан.
— Но първо ще си ида у дома.
— В Равка?
Тя кимна.
— Да намериш семейството си.
— Да. — Преди два дни не би задала следващия въпрос от уважение към неизреченото им споразумение да не разпитват за миналото си. Сега обаче го направи: — Ами ти, Каз? Нямаш ли си друг някой, освен брат си? Майка ти и баща ти къде са?
— Момчетата от Кацата нямат родители. Изпълзели сме от каналите в пристанището.
Иней поклати глава. Гледаше как морето надига гръд с въздишка, всяка вълна — дихание. Хоризонтът бе едва видим, почти въображаема граница между черното небе и още по-черното море. Замисли се за родителите си. Не ги беше виждала почти три години. Дали са се променили за това време? Колко са се променили? Щяха ли да я приемат за своя дъщеря отново? Може би не веднага. Толкова й се искаше пак да седи с татко си на стъпалата на Фургона и да яде плодове, откъснати от някое дърво наблизо. Да види как майка й почиства талка от ръцете си, преди да се заеме с вечерята. Искаше високите южни треви и безкрайното небе над Сикурзойските планини. Там я чакаше нещо, от което тя имаше нужда. От какво се нуждаеше Каз?
— Много скоро ще бъдеш богат човек, Каз. Какво ще правиш тогава, когато няма нужда да проливаш кръв и да въздаваш отмъщение?
— Винаги ще има нужда.
— Сериозно? Още пари, още насилие, още неплатени дългове? Нима никога не си мечтал за нещо друго?
Той не отговори. Какво се беше случило, че да изреже издъно надеждата от сърцето му? Едва ли някога щеше да научи отговора на този въпрос.
Понечи да си тръгне. Каз стисна ръката й и я върна върху парапета. Без да поглежда към нея.
— Остани — каза той, гласът му изстърга като камък в камък. — Остани в Кетердам. Остани с мен.
Иней сведе поглед към ръцете им — неговата с вечната ръкавица, стиснала силно китката й. Сърцето й копнееше да откликне на молбата му, да каже „да“, но след всичко преживяно не можеше да се задоволи само с това.
— Защо?
Той си пое накъсано дъх.
— Искам да останеш. Искам да… Искам теб.
— Искаш ме, значи — бавно каза тя, претегляйки всяка дума. После стисна нежно ръката му. — И как ще ме имаш, Каз?
Сега той я погледна, срещна очите й с ожесточение в своите, със стиснати на черта устни.
— Как ще ме имаш, Каз? — повтори тя. — Облечен от глава до пети, с ръкавици на ръцете и извърната глава, да не би устните ни случайно да се докоснат?
Той пусна ръката и, раменете му се изгърбиха, а погледът му, гневен и засрамен, избяга към морето.
Иней най-после съумя да изрече думите, сигурно защото той й беше обърнал гръб:
— Ще те приема без броня, Каз Брекер. Иначе… няма да стане.
„Говори — мислеше си отчаяно тя. — Кажи нещо, дай ми една причина да остана.“ Макар да бе жесток и самовлюбен, Каз я беше спасил и този факт нямаше да се промени никога.
Искаше й се да вярва, че и той може да бъде спасен.
Мачтите и платната скърцаха. Луната надникна между облаците, после се скри отново.
Иней си тръгна. Остави Каз в компанията на бурния вятър и окъсняващата зора.
43. Нина
Болките започнаха малко след зазоряване. Час по-късно стана много зле, сякаш костите й се опитваха да излязат от ставите. Нина лежеше на същата маса, където беше лекувала Иней от раната с нож. Сетивата й още бяха обострени, дотолкова, че надушваше кръвта на сулийката под белината, с която Роти я беше изчистил от дървото. Миришеше на Иней.
Матиас седеше до нея. Опитал се бе да я хване за ръката, но болката беше толкова силна, а и допирът на кожата му до нейната я изгаряше. Всичко изглеждаше изкривено. Всичко се усещаше изкривено, грешно. Единствената й ясна мисъл беше за сладкия препечен вкус на парем. Гърлото й смъдеше. А кожата й… Усещаше кожата си като враг.
Когато започна треморът, Нина помоли Матиас да излезе.
— Не искам да ме виждаш така — изрече с усилие и понечи да се обърне на хълбок.
Той внимателно махна влажен кичур коса от челото й.
— Много ли е зле?
— Много. — А знаеше, че ще става и по-зле.
— Да вземеш от юрдата? — Кювей беше казал, че малки дози обикновена юрда вероятно биха й помогнали да изкара деня.
Тя поклати глава.
— Искам да… искам… Светци, защо е толкова горещо тук? — А после се опита да седне въпреки болката. — Няма да ми даваш нова доза. Каквото и да ти казвам, Матиас, както и да те умолявам. Не искам да стана като Нестор, като онези Гриша в килиите.