— Нина, Кювей каза, че абстиненцията може да те убие. Няма да те оставя да умреш.
„Кювей.“ В съкровищницата Матиас бе казал, че момчето е „един от нас“. Харесваше й тази дума. „Нас.“ Дума без разделения и граници. Дума, пълна с надежда.
Отпусна се отново по гръб и цялото й тяло се разбунтува. Усещаше дрехите си като натрошено стъкло.
— Готова бях да избия онези дрюскеле. До последния човек.
— Всички носим греховете си, Нина. Искам да живееш, за да се покая за своите.
— Можеш да го направиш без мен.
Той зарови лице в шепи.
— Не искам.
— Матиас — прошепна тя и прокара пръсти през късата му коса. Заболя я. Целият свят й причиняваше болка. Да го докосне, й причиняваше болка, но въпреки това го направи. Можеше да й е за последно. — Не съжалявам.
Матиас взе ръката й и нежно я целуна по кокалчетата. Нина примижа, но когато той понечи да дръпне ръката си, я стисна по-силно.
— Остани — каза през стон. Сълзи се стичаха по страните й. — Остани до края.
— И след това — каза той. — И винаги.
— Искам пак да се чувствам в безопасност. Искам да си ида у дома в Равка.
— Значи ще те заведа там. Ще палим стафиди или каквото там вие, езичниците, правите за забавление.
— Фанатик — промълви тя.
— Вещица.
— Варварин.
— Нина — прошепна той, — малката ми червена птичка… Не си отивай.
44. Йеспер
Шхуната летеше на юг, а целият екипаж беше на нокти. Говореха тихо и стъпваха на пръсти. Йеспер се тревожеше за Нина като всички останали — е, Матиас сигурно се тревожеше повече, — но тази почтителна тишина не му понасяше. Трябваше да стреля по нещо.
„Феролинд“ беше като призрачен кораб. Матиас беше долу при Нина, а Вилан му помагаше по негова молба. Хлапето може и да не обичаше химията, но знаеше за тинктурите и мехлемите повече от всеки друг на борда, ако не броим Кювей, а Матиас не разбираше и половината приказки на младия шуанец. Йеспер не беше виждал Вилан, откакто напуснаха пристанището на Дйерхолм, и сега с неохота трябваше да признае, че търговчето му липсва. Нямаше с кого да се заяжда. Кювей изглеждаше свестен, но керчският му куцаше, а и май не беше от приказливите по принцип. Понякога цъфваше на палубата нощем, заставаше до Йеспер и мълчаливо зяпаше вълните. Изобщо — лазеше му по нервите. Единствено Иней беше в настроение за разговори, и то защото бе развила внезапен интерес към моряшкия занаят. Постоянно се въртеше около Спехт и Роти, караше ги да й показват моряшки възли и как да насочва платната.
От самото начало Йеспер беше наясно, че има голяма вероятност приключението им да свърши зле, а именно в килиите на Ледения палат или нанизани на копия, да не дават светците. Но в представите му, ако все пак измъкнеха някак Юл-Баюр и поемеха с „Феролинд“ назад към Кетердам, плаването би трябвало да е безкрайно празненство. Щяха да изпият до капка алкохола, който Спехт бе успял да вкара скришом на кораба, да изядат всичките бонбони на Нина, да си преразказват до припадък всяка издънка и всяка малка победа, довели до триумфалния завършек. Но не би могъл да предвиди случилото се на пристанището и още по-малко саможертвата на Нина.
Тревожеше се за нея, но тази тревога го изпълваше и с чувство за вина. Когато се качиха на шхуната и Кювей им обясни за парем, едно тънко гласче в главата му настояваше, че и той трябва да вземе от дрогата. Макар и фабрикатор без нужното обучение, навярно би могъл да извлече отровата от организма на Нина и да я спаси. Но онова гласче беше глас на герой, а Йеспер отдавна си беше дал сметка, че не е замесен от геройско тесто. Така де, един герой би предложил да вземе дрогата още на пристанището, когато фйерданите ги притиснаха в ъгъла.
А после Керч най-после се появи на хоризонта и гледката донесе на Йеспер противоречиви чувства, най-вече облекчение и безпокойство. Животът на всички им щеше да се промени драстично, по начин, който не му се струваше реален.
Пуснаха котва и когато се свечери, Йеспер помоли Каз да тръгне с него и Роти — по план двамата щяха да поемат с гребната лодка към Пето пристанище. Нямаше нужда и Йеспер да тръгва с тях, но бездействието го съсипваше.
Кетердам тънеше в обичайния си хаос — кораби разтоварваха по кейовете, туристи и войници в отпуск слизаха на брега, смееха се и си подвикваха на път към Кацата.
— Все едно не сме си тръгвали — каза той.