Втора част
Слуга и средство
Матиас сънуваше отново. Сънуваше нея.
Във всичките си сънища я преследваше, понякога през свежи пролетни ливади, но обикновено през ледени полета, обсипани с канари и широки цепнатини, които той преодоляваше безпогрешно. Винаги я гонеше и винаги я хващаше. В добрите сънища я поваляше на земята и я душеше, гледаше как животът угасва в очите й, а сърцето му се преизпълваше с жажда за мъст — „най-после, най-после!“. В кошмарите я целуваше.
В кошмарите тя не се съпротивляваше. Смееше се, сякаш гонитбата е игра, сякаш знае, че той ще я хване, сякаш иска да я хване и да я притисне под себе си. Усещаше я покорна и съвършена в ръцете си. Целуваше я, заравяше лице в сладката падина на шията й. Къдриците й милваха лицето му и той беше сигурен, че удържи ли още мъничко прегръдката, всички рани, всички обиди и лоши неща ще се стопят безследно.
— Матиас — шептеше в кошмарите му тя и името му се отронваше с нежност от устните й.
Тези бяха най-лошите кошмари и той се будеше, изпълнен с омраза към себе си почти толкова силна, колкото бе омразата му към нея. Мисълта, че е в състояние да предаде себе си, да предаде отново родината си, пък било то и насън, мисълта, че — след всичко, което тя беше направила — някаква низка част от него все още жадува за близостта й… му идваше в повече.
Тази нощ кошмарът беше от лошите, от най-лошите. Облечена беше в синя коприна, красива рокля, каквито не носеше обикновено, прозирен воал обвиваше косата й и отразяваше мъждивата светлина като капки дъжд. Дйел, и колко добре миришеше. Вездесъщата воня на влага и плесен внезапно се беше примесила с аромат на парфюм. Нина обичаше луксозните неща, а това ухание определено беше от скъпите — рози и още нещо, нещо, което неговият бедняшки нос не разпознаваше. Притисна меки устни към челото му. Защо му се стори, че плаче?
— Матиас…
— Нина! — успя да изрече той.
— О, светци, Матиас! — прошепна тя. — Моля те, събуди се.
И той се събуди и разбра, че е полудял, защото тя наистина беше тук, в килията му, коленичила до него, отпуснала нежно ръка на гърдите му.
— Матиас, моля те!
Умолителният звук на гласа й. Беше си мечтал за това, наяве и насън. Понякога тя го молеше за милост. А понякога го молеше за други неща.
Посегна да докосне лицето й. Кожата й беше толкова мека и нежна. Веднъж й се беше присмял заради това — никой истински войник не трябвало да има такава кожа, така изнежена, така разглезена. Присмял се бе на пищните й извивки, за да скрие срама от несъзнателната реакция, която въпросните извивки пробуждаха у него. Сега плъзна палец по страната й, усети копринения допир на меката й коса. Така прекрасна. Толкова истинска. Не беше честно.
А после видя кървавите превръзки по ръцете си. Сънят се отдръпна напълно и болката го заля на вълни — спуканите ребра, ожулените кокалчета. Напипа с език мястото на отчупения зъб. По някое време явно е порязал езика си на острото парче и в устата му още имаше металически вкус на кръв. „Вълците.“ Бяха го накарали да убие вълци.
Наистина беше буден.
— Нина?
Имаше сълзи в красивите й зелени очи. Заля го ярост. Тя нямаше право на сълзи, нямаше право да го съжалява.
— Шшшш, Матиас. Дойдохме да те измъкнем.
Що за игричка беше това? Що за нова жестокост? Тъкмо се беше научил да оцелява тук, на това чудовищно място, а ето я нея, дошла да го измъчва по нов начин.