Но това би означавало да остави дълга си към Утайките неразплатен. Пер Хаскел щеше да обвини Каз и да му прехвърли дълга й, а той щеше да е уязвим без своето Привидение и чуждите тайни, които то му събираше. Но нали именно той й беше казал, че е лесно заменима? Ако успееха да извъртят някак този план и се върнеха в Керч с Бо Юл-Баюр, със своя дял от наградата Иней лесно щеше да се разплати с Утайките. Няма да дължи нищо на Каз, няма да има причина да остане.
Пробиваше си път през навалицата от Източната към Западната дъга — до изгрев оставаше има-няма час, но улиците бяха пълни с хора. Имаше една сулийска поговорка: „Сърцето е стрела и има нужда от цел“. Баща й често я цитираше, докато Иней се упражняваше на въжето или люлките. „Бъди решителна — казваше той. — За да стигнеш някъде, трябва да знаеш къде искаш да отидеш.“ А майка й се смееше на думите му. „Изобщо не означава това. Способен си да убиеш романтиката във всичко.“ Само дето не беше така, разбира се. Баща й обожаваше майка й. Иней ясно помнеше как й оставя малки букетчета от диво мушкато навсякъде, в шкафовете с посуда, в лагерните готварски казани, в ръкавите на костюмите й.
„Да ти кажа ли тайната на истинската любов? — беше я попитал веднъж баща й. — Имах един приятел, който все казваше, че жените обичат цветя. Беше цар на флиртовете, но така и не се задоми. И знаеш ли защо? Жените може и да обичат цветята, но само една жена обича аромата на гардении в късно лято, защото й напомнят за бабината веранда. Само една жена обича ябълкови цветчета в синя чаша. Само една жена обича диво мушкато.“
„Това е мама!“ — извикала бе малката Иней.
„Да, мама обича мушкатото, защото никое друго цвете няма точно този цвят и защото, когато сложи откъснато мушкато зад ухото си, целят свят започва да ухае на лято. Много момчета ще ти носят цветя. Но един ден ще срещнеш момче, което ще запомни кое е любимото ти цвете, коя е любимата ти песен, любимият сладкиш. И дори да е твърде бедно, за да ти даде всички тези неща, това няма да има значение, важното ще е, че момчето е отделило време да те опознае като никой друг. И само това момче ще спечели сърцето ти.“
Сякаш бяха минали сто години оттогава. Баща й е грешал. Никакви момчета не й бяха носили цветя, имало бе само мъже с пачки крюге и пълни с монети кесии. Дали щеше да види отново татко си? Дали щеше да чуе песните на майка си, да чуе глупавите истории на вуйчо си? „Не знам дали ми е останало сърце, което да подаря, тате.“
Вече не беше сигурна в целта си, към какво се стреми, и това се бе превърнало в проблем. Като малка беше лесно — усмивка от татко, да мине успешно по въжето и да го вдигнат с още една педя, портокалови кексчета, увити в бяла хартия. По-късно заветната й цел беше да се отърве от Леля Хелеен и Менажерията, а след това да оцелее до утрешния ден и да става все по-силна с всяка следваща сутрин. А сега не знаеше какво иска.
„За момента бих се задоволила с извинение — реши тя. — И няма да се кача на кораба, ако не получа такова. Дори да не съжалява, нека поне се престори. Дължи ми поне това — най-добрата си имитация на човешко чувство.“
Ако не закъсняваше, щеше да заобиколи Западната дъга по дългия път или просто да мине по покривите — този Кетердам обичаше тя, празен и тих, високо над навалицата, обляната в лунен светлик верига от стръмни покриви и криви комини. Но тази нощ бързаше. Каз я беше пратил в последния момент да обиколи дюкяните за две буци парафин. Не пожела да й каже за какво са му, нито защо са толкова важни. А и очилата за сняг? Обиколи цялата Каца, докато намери такива. Беше толкова уморена, че не смееше да се покатери по покривите — не беше спала от две нощи, а деня прекара в обиколки по магазини и дюкяни да купува провизии за пътуването им до Ледения палат.
А и явно имаше нужда от предизвикателство.
Никога не минаваше сама по Западната дъга. В компанията на други Утайки можеше да мине покрай Менажерията, без дори да погледне към златните решетки на прозорците. Но тази нощ сърцето й биеше бързо, а когато позлатената фасада се появи отпред, кръвта се качи в главата й. Менажерията беше построена като многоетажна клетка, първите два ката нямаха външни стени, а само златни решетки с голямо разстояние между прътовете. Наричаха я още Екзотичната къща. Ако си падаш по шуански момичета или фйердански гигантки, ако си си наумил да опиташ червенокоска от Странстващия остров или тъмнокожа земенка, значи трябва да отидеш в Менажерията. Момичетата носеха животински имена — леопард, кобила, лисица, гарван, белка, фазан, змия. Сулийските гадателки носеха чакалска маска, когато упражняваха занаята си и провиждаха хорската орис. Но кой мъж би искал да си легне с чакал? Затова сулийското момиче — а Менажерията винаги имаше сулийско момиче в наличност — се подвизаваше като рис. Клиентите не идваха да търсят момичета, а само кафява сулийска кожа, огъня на келската коса, дръпнатите златни очи на Шу. Животните оставаха едни и същи, само момичетата идваха и си отиваха.