Иней зърна паунови пера в салона и сърцето й прескочи. Перата бяха само декорация, част от голям букет в една ваза, но паниката в стомаха й нехаеше за тези подробности. Надигна се към гърлото и спря дъха й. Хора се тълпяха пред къщата, мъже с маски и жени с воали… а може да бяха жени с маски и мъже с воали. Невъзможно бе да се определи. Рогата на Дяволчето. Изцъклените очи на Лудия. Тъжното лице на Скарабейската царица в черно и златно. Художниците обичаха да рисуват Западната дъга, момчетата и момичетата, които работеха в бордеите, клиентите, маскирани като герои от Комедия Брута. Но тук нямаше истинска красота, нямаше искрена радост или веселие, а само сделки, хора, които търсеха разтуха, бягство или шарено забвение, декадентски сън, от който да се събудят по поръчка.
Иней събра сили да хвърли поглед в движение към Менажерията.
„Това е само място — повтаряше си тя. — Поредната къща, нищо повече.“ Какво би видял Каз, като я погледне? Къде са входовете и изходите? Какви са ключалките? Кои прозорци са без решетки? Колко охранители има на пост и кои изглеждат нащрек? Просто къща, пълна с ключалки, които да преодолееш, сейфове, които да отвориш, гълъбчета, които да оскубеш. И сега тя, Иней, беше хищникът, а не Хелеен с нейните паунови пера, нито мъжете, които крачеха по улицата.
Веднага щом Менажерията се изгуби от погледа й, напрежението в гърдите и гърлото й намаля. Успя. Минала бе сама по Западната дъга, точно покрай Екзотичната къща. Каквото и да я чакаше във Фйерда, щеше да се справи.
Някой я стисна над лакътя и я дръпна толкова силно, че тя изгуби равновесие.
Само за миг, разбира се. Възстановила баланса си, Иней се завъртя на пета и се опита да издърпа ръката си, но хватката беше твърде силна.
— Здрасти, мъничък рис.
Иней изсъска и издърпа ръката си. „Леля Хелеен.“ Момичетата знаеха, че трябва да наричат Хелеен ван Хоуден, така и само така, или рискуваха шамар с опакото на ръката й. За останалата част от Кацата тя беше Пауна, макар че според Иней приличаше повече на преяла котка, отколкото на птица. Косата й беше като предено злато, гъста и лъскава, а нещо в лешниковите й очи навяваше мисли за дива котка. Високата й пищна снага беше увита в бляскава синя коприна, въздълбокото деколте беше обшито с паунови пера, които преливаха цветовете си и галеха лентата с диаманти около шията й — нейната запазена марка.
Иней се обърна да побегне, но на пътя й се озова висок бияч със синьо кадифено палто, което се опъваше до скъсване на месестите му плещи. Кобет, любимата мутра на Хелеен.
— А, не, няма да стане, малко рисче.
Причерня й. „Капан. В капан съм. Отново.“
— Не се казвам така — успя да изпелтечи Иней.
— Ама колко си упорита само.
Хелеен я сграбчи за туниката.
„Направи нещо!“ — крещеше умът й, но тялото й не помръдваше. Мускулите й се бяха вкаменили, бездънен ужас пищеше в главата й.
Хелеен прокара дълъг нокът по бузата й.
— Казваш се рис и друго име нямаш. Още си достатъчно хубавка да ти сложим висока цена. Макар че нещо в очите ти не ми харесва… Твърде много време прекарваш с онзи дребен разбойник Брекер.
Унизителен звук се откъсна от устните на Иней, нещо като задъхано скимтене.
— Знам какво представляваш, рисче. Знам за какво ставаш. Кобет, дали да не я заведем у дома, как мислиш?
Зрението на Иней се стесни до една точка.
— Няма да посмееш. Утайките…
— Мога да изчакам, рисче. Пак ще облечеш моите коприни, обещавам ти — каза Хелеен и я пусна. — Е, приятно прекарване — добави тя с усмивка, после разтвори синьото си ветрило и пое през навалицата, последвана от Кобет.
Иней стоеше като вкаменена, трепереше. А после направи крачка и се вля бавно в тълпата, да се слее с нея, да изчезне. Идеше й да хукне, но удържа спокойната си крачка към пристанището. Откопча каишките на каниите под лактите си и дръжките на кинжалите й се спуснаха към дланите. Свети Пьотр, прочут с храбростта си, в дясната ръка. Тънкото острие с кокалена дръжка, което беше нарекла Света Алина, в лявата. Изреди имената и на другите си ножове. Света Мария и света Анастасия, прикрепени към бедрата. Свети Владимир, скрит в ботуша й, и света Лизбета на колана, дръжката й резбована на розички. „Пазете ме, пазете ме.“ Длъжна бе да вярва, че нейните светци виждат и разбират нещата, които Иней правеше, за да оцелее.