Какво й ставаше? Та тя беше Привидението. Вече нямаше причина да се страхува от Леля Хелеен. Пер Хаскел беше откупил дълга й от нея. Освободил я беше. Иней вече не беше робиня, а ценен член на Утайките, крадец на тайни, най-добрата в Кацата.
Мина с бърза крачка покрай светлините и музиката на Капака и скоро пристанищата на Кетердам се ширнаха пред погледа й, а гледките и звуците на Кацата останаха зад гърба й. Тук нямаше тълпи, през които да си пробива път, нямаше лепкави парфюми и гротескни маски. Иней вдъхна дълбоко и бавно. Вече виждаше вечния огън на върха на една от Вълнотворските кули. Масивните обелиски от черен камък се обслужваха денонощно от подбрана група вълнотворци — те поддържаха постоянен прилив над провлака, който иначе би свързвал по суша Керч и Шу Хан. Дори Каз така и не успя да научи имената на гришаните от Съвета на приливите, къде живеят или как се гарантира лоялността им към Керч. Вълнотворците от Съвета следяха и пристанищата и ако получеха сигнал, било от началника, който отговаряше за всички пристани на Керч, или от обикновен докер, променяха приливите така, че никой кораб да не стигне до открито море. Ала тази нощ сигнали нямаше да има. Щедри подкупи бяха платени където трябва и техният кораб щеше да отплава без проблеми.
Иней се затича към товарните кейове на Пето пристанище. Закъсняваше много и вече си представяше неодобрителния поглед, с който ще я посрещне Каз.
Спокойствието тук беше като балсам за душата й, макар и малко прекалено след врявата и хаоса на Кацата. Редици от сандъци и товарни контейнери бяха подредени на високи купчини от двете й страни — по три, а понякога и по четири един върху друг. Заради тях тази част от доковете приличаше на лабиринт. Студена пот изби по гърба й. Срещата с Леля Хелеен я беше разтърсила жестоко и тежестта на ножовете в ръцете й не беше достатъчна да успокои опънатите й нерви. Знаеше, че трябва да свикне да носи и пистолет, но тежестта му нарушаваше баланса й, освен това огнестрелните оръжия засичаха постоянно и често в най-неподходящия момент. „Малко рисче.“ Виж, на ножовете си можеше да разчита. Бяха като смъртоносните нокти на дива котка.
Лека мъгла се издигаше над водата и през нея Иней видя Каз и другите да чакат близо до пристана. Облечени бяха с обикновени моряшки дрехи — панталони от груботъкано платно, ботуши, дебели вълнени палта и шапки. Дори Каз беше сменил безупречно скроения си костюм с огромно вълнено палто. Гъстата му тъмна коса беше сресана назад, подстригана късо отстрани, както винаги. Приличаше на пристанищен работник или на момче, което тръгва на първото си морско приключение. Иней имаше чувството, че се взира през леща към някаква друга, по-приятна реалност.
Зад тях се виждаше малката шхуна, която Каз беше наел. На корпуса й с наклонен шрифт пишеше „Феролинд“. Щеше да плава под лилавите риби на Керч и цветния флаг на пристанищна компания „Хаанраат“. За всеки във Фйерда и Истинското море би трябвало да минат за керчски трапери, поели на север да купуват кожи. Иней ускори крачка. Ако не беше нейното закъснение, отрядът сигурно щеше да е вече на борда, а може би и на път към открито море.
Екипажът щеше да е минимален, все от бивши моряци, озовали се сред Утайките след една или друга житейска несполука. Иней преброи набързо хората в групата. Бройката не излизаше. Бяха включили още четирима членове на бандата да помагат с плаването, защото никой от основния отряд бъкел не разбираше от такелаж и прочие, но сега Иней не видя нито един от тези четирима. „Може би вече са се качили на кораба?“ Мисълта едва бе прекосила главата й, когато ботушът й опря в нещо меко и тя се спъна.
Погледна надолу. На мътната светлина от газените лампи на кейовете Иней видя Дирикс, един от Утайките, който щеше да пътува с тях. От корема му стърчеше нож, а очите му бяха изцъклени.
— Каз! — писна тя.
Твърде късно. Шхуната избухна, ударната вълна събори Иней на земята, а от небето заваляха пламъци.
11. Йеспер
Йеспер винаги се чувстваше добре, когато разни хора стреляха по него. Не че му допадаше мисълта да умре (всъщност този възможен изход имаше един категоричен недостатък), но ако се тревожеше за кожата си, нямаше да мисли за нищо друго. Нищо не фокусираше онази разсеяна, сприхава и неспокойна част от ума му както бързия, стряскаш, стакатов пукот на огнестрелно оръжие. Фокусираше го по-добре даже от напрежението на игралната маса, докато чака последната карта да се обърне, по-добре от това да стои на нокти до Колелото на Макер и да гледа как топчето спира върху неговото число. Открил бе този феномен при първото си сражение на земската граница. Баща му се потеше и трепереше, едва успяваше да презареди пушката си. А Йеспер беше открил там своето призвание.