Опипа внимателно раната си и пръстите й полепнаха. Твърде много кръв. Стъпки. Някой идваше. Не можеше да се покатери никъде с тази рана, а и явно беше изгубила много кръв. Спомни си как баща й за пръв път я беше сложил на въжената стълба. „Хайде, Иней, качвай се.“
Тук контейнерите бяха наредени като пирамида. Ако успееше да се покатери върху един, идеше да се скрие там, на първия кат. „Само един.“ Или трябваше да се изкатери, или да остане тук и да умре.
Даде си още миг да проясни мислите си, после подскочи и се улови за ръба на товарния контейнер. „Хайде, Иней, качвай се.“ Изтегли се някак върху ламаринения таван на контейнера.
Какво не би дала да се отпусне тук, но не можеше. Беше оставила кървава следа. „Още един — каза си тя. — Още един и всичко ще бъде наред.“ Надигна се с мъка на колене и посегна към ръба на следващия контейнер.
Основата под краката й започна да се люлее. Чу се смях.
— Излез, излез, Привидение! Ще си разказваме тайни!
Тя се хвана отчаяно за ръба на следващия контейнер и едва не припадна от болка, когато първият изчезна изпод нея. Увисна само на ръце, краката й се люлееха в празното пространство. Не откриха стрелба, искаха я жива.
— Слизай, Привидение!
Нямаше представа откъде намери сили, но успя някак да се изтегли върху металния сандък. Просна се върху него, останала без дъх.
„Само още един.“ Но не можеше. Не можеше да се надигне на колене, не можеше да посегне, не можеше да се претърколи дори. Болката беше твърде силна. „Хайде, Иней, качвай се.“
— Не мога, тате — прошепна тя.
Колкото и да й беше неприятно, щеше да го разочарова.
„Мърдай — каза си наум. — Не можеш да умреш на това глупаво място.“ Ала едно гласче в главата й нашепваше, че има и по-лоши места. Тук поне щеше да умре свободна под зазоряващото се небе. Ще умре след достойна битка, а не защото е омръзнала на някакъв мъж или не може да удовлетвори желанията му. По-добре да умре тук от собствената си ръка, вместо с нарисувано лице и цялата убита във фалшива коприна.
Нечия ръка сграбчи глезена й. Бяха се покатерили върху контейнера. Защо не ги беше чула? Толкова ли беше зле? Край, това беше. Някой я обръщаше по гръб.
Изхлузи кинжала от канията на китката си. В Кацата наричаха този вид кинжали, с наточено докрай острие, нежна стомана. Такова острие означаваше бърза смърт. За предпочитане пред изтезанията в ръцете на Черните шипове или Чайките.
„Дано светците ме приемат.“ Притисна върха между ребрата си под гърдите, стрела, насочена в сърцето. Ала някой стисна силно китката й и я изви, когато Иней не пусна ножа.
— Рано е за това, Иней.
Глас като стържещи камъни. Тя отвори рязко очи. Каз!
Той я взе на ръце и скочи от контейнера. Приземи се зле, болният му крак поддаде.
Паднаха на земята и Иней изстена от болка.
— Спечелихме ли?
— Тук съм, нали?
Тичаше, изглежда. Тялото й подскачаше болезнено в ръцете му при всяка неравна стъпка. Нямаше как хем да я носи, хем да използва бастуна си.
— Не искам да умра.
— Ще се постарая да ти измисля друго занимание.
Иней затвори очи.
— Говори ми, Привидение. Не изчезвай точно сега.
— Но нали точно това е моята специалност!
Той я притисна по-силно към гърдите си.
— Вече сме близо до шхуната, малко остана. Отвори си очите, проклета да си!
Опита се. Не виждаше ясно, но различи бледия лъскав белег на врата му, точно под челюстта. Спомни си как го беше видяла за пръв път в Менажерията. Каз плащаше на Леля Хелеен за информация — накъде ще тръгне йената на тази или онази акция, кой политик е изпаднал в немилост, изобщо всичко, което клиентите на Менажерията издаваха доброволно под въздействието на алкохола и физическите наслади. Самият той никога не посещаваше момичетата, макар че мнозина от тях с радост биха го завели в стаите си. Твърдяха на всеослушание, че от него ги побивали ледени тръпки, че ръцете му били петносани с кръв под черните ръкавици, но Иней чуваше възбудата в гласовете им и виждаше как жадно го следят с поглед.
Една вечер се разминаха в салона и тя направи нещо много глупаво, много безразсъдно.
— Мога да ти помогна — прошепна му тихо.
Той я погледна, после продължи по пътя си, сякаш не я е чул. На следващата сутрин я повикаха в кабинета на Леля Хелеен. Иней беше сигурна, че я чака поредният побой или нещо още по-лошо, а вместо това завари там Каз Брекер, облегнат на бастуна си с вранската глава, дошъл да промени живота й.
— Мога да ти помогна — този път високо каза тя.