— С какво?
Не си спомняше. Трябваше да му каже нещо. Но сега това нямаше значение.
— Говори ми, Привидение, кажи нещо.
— Ти се върна за мен.
— Защитавам инвестициите си.
„Инвестициите.“
— Радвам се, че ще ти съсипя ризата с кръвта си.
— Ще ти я пиша по сметката.
И тя изведнъж си спомни. Той й дължеше извинение.
— Кажи, че съжаляваш.
— За какво?
— Просто го кажи.
Не чу отговора му. Светът беше потънал в непрогледен мрак.
13. Каз
— Тръгваме, тръгваме! — изкрещя Каз веднага щом се покатери на палубата с Иней на ръце. Платната вече бяха вдигнати и след броени минути шхуната вече напускаше пристанището, макар и не толкова бързо, колкото би му се искало. Знаеше, че е трябвало да си осигури вихротворец за плаването, но такива се намираха адски трудно.
Хаос цареше на палубата, хората крещяха и се опитваха да изкарат кораба в открито море по най-бързия начин.
— Спехт! — ревна той на мъжа, когото беше избрал за капитан. Спехт беше моряк, сръчен с ножа, който се беше озовал сред редовите членове на Утайките, след като се беше сдобил със сериозни неприятности в предишния си живот. — Стегни хората си или започвам да бия наред.
Спехт козирува, после се стресна — спомни си, че вече не е във флота, а Каз не е командващият офицер.
Кракът го болеше ужасно. Отдавна не беше изпитвал такава болка, кажи-речи откакто го счупи при онова падане от покрива на банка близо до Гелдщраат. Нищо чудно пак да е счупил костта. Тежестта на Иней го смазваше, но когато Йеспер се изстъпи да му предложи помощ, Каз го избута с рамо и мина покрай него.
— Къде е Нина? — изръмжа той.
— Долу. Грижи се за ранените. Мен вече ме оправи. — Каз забеляза изсъхналата кръв по бедрото на Йеспер. — Вилан пострада по време на битката. Дай да ти помогна…
— Махни се от пътя ми — рече Каз и се спусна по рампата към помещенията под палубата.
Откри Нина да се грижи за Вилан в една малка каюта, движеше ръце над огнестрелната рана в неговата ръка. Нищо особено, куршумът само го беше одраскал.
— Изчезвай — нареди Каз и Вилан буквално скочи от масата.
— Не съм приключила… — започна Нина, после видя Иней. — Светци! — изруга тя. — Какво е станало?
— Рана от нож.
Няколко силни фенера осветяваха тясното помещение, на една лавица бяха подредени чисти превръзки и шишенце камфор. Каз положи внимателно Иней върху занитената за пода маса.
— Много кръв е изгубила — прошепна Нина.
— Помогни й.
— Каз, аз съм сърцеломка, не съм истински лечител.
— Ще умре, докато намерим лечител. Хващай се на работа.
— Тъмниш ми.
Каз излезе в коридора отпред. Иней лежеше неподвижно на масата, иначе сияйната й кафява кожа сивееше под светлината на люлеещите се фенери.
Беше жив благодарение на Иней. Той и всички останали. Успели бяха да се спасят от засадата само защото тя беше попречила на противника да ги обкръжи напълно. Смъртта му беше стар познайник. И сега Каз усещаше присъствието й на кораба, надвиснала над всички тях, готова да отнесе неговото Привидение. А той беше покрит с кръвта й.
— Или намери начин да помогнеш, или си върви — каза Нина, без да поглежда към него. — Изнервяш ме.
Той се поколеба, после се върна по обратния път, като се отби в друга каюта колкото да грабне чиста риза. Не би трябвало да реагира толкова бурно на някакво си пристанищно сбиване, дори на престрелка, но ясно си даваше сметка, че някъде дълбоко в себе си се чувства истински зле, сякаш душата му е лошо ожулена, разръфана. Познаваше това чувство, помнеше го от детските си години, от онези първи отчаяни дни след смъртта на Йорди.
„Кажи, че съжаляваш.“ Това бяха последните й думи към него. За какво по-точно да й се извини? Имаше толкова много възможности. Хиляди престъпления. Хиляди глупави закачки.
Излезе на палубата и напълни гърдите си с морски въздух. Пристанището и Кетердам се смаляваха на хоризонта.
— Какво стана, по дяволите? — попита Йеспер.
Беше се облегнал на парапета, опрял пушката до себе си. Косата му беше разрошена, зениците — разширени. Все едно е пиян или току-що се е изтърколил от нечие легло. Винаги изглеждаше по този начин след битка. Хелвар се беше навел през парапета и повръщаше. Явно не беше моряк. Рано или късно трябваше пак да му оковат краката.
— Бяха ни спретнали засада — обади се Вилан откъм бака.
Той беше навил ръкава си и току плъзгаше пръсти по зачервеното петно, останало от раната му.
Йеспер го стрелна с усмъртяващ поглед.