През повечето време Зоя гледаше да му угажда всячески, но този път обърна рязко глава към него и го изгледа с присвити като цепки очи.
— Моите учители нямаха навика да щадят чувствата ми. Ако тълпа селяци я подгонят из гората, и на тях ли ще кажеш да се успокоят?
Тогава Нина си тръгна с високо вдигната глава, с наранена гордост и сълзи в очите. Зоя извика след нея да не се отдалечава, да не прехвърля възвишението, но Нина не й обърна внимание. Искаше да се махне възможно най-далече от вихротворката… и налетя право на дрюскелски бивак. Шестима руси младежи седяха на една скала над брега и си говореха на фйердански. Не бяха запалили лагерен огън и бяха облечени като келски селяни, но Нина моментално разбра какви са.
Те я зяпнаха под сребристото сияние на луната.
— Ох, добре че ви срещнах — възкликна тя на напевен келски. — Пътувам със семейството си, но се загубих в гората. Някой от вас ще ми помогне ли да намеря пътя?
— Май се е загубила — преведе един от тях на фйердански.
Друг от младежите се изправи с фенер в ръка и тръгна към нея. Беше по-висок от останалите и всичките й инстинкти крещяха да си плюе на петите. „Те не знаят каква си — напомни си Нина. — Мислят те за мило келско момиче, което се е загубило в гората. Не прави нищо глупаво. Отдалечи този тип от другарите му, после му виж сметката.“
Той вдига фенера и светлината обля лицата им. Косата му беше дълга и с цвят на старо злато, светлосините му очи грееха като лед под зимно слънце. „Прилича на картина“ — помисли си тя, на светец, изографисан в злато върху стената на църква, роден да размахва огнен меч.
— Какво правиш тук? — попита той на фйердански.
Тя се престори на смутена и отвърна на келски:
— Съжалявам. Не разбирам. Изгубих се.
Той се хвърли към нея. Нина реагира инстинктивно, без да мисли, просто вдигна ръце за атака. Но той беше много бърз. Захвърли без колебание фенера и сграбчи китките й, за да осуети нападението.
— Дрюсйе — каза доволно младежът.
„Вещица.“ Усмивката му беше хищна като на вълк.
Чак тогава Нина осъзна, че я е подложил на тест. Едно изгубено в гората момиче би се свило, или най-много да посегне за нож, ако носи такъв. Не би вдигнало ръце, за да спре сърцето на нападателя си. „Безразсъдна.“ „Импулсивна.“
Ето затова Зоя не бе искала да я вземе на мисията. Добре обучените Гриша не правеха такива глупави грешки. Да, постъпила беше като глупачка, но поне предателка нямаше да стане. Умоляваше ги на келски, а не на равкийски, и не извика за помощ — нито когато й вързаха ръцете, нито когато я заплашиха, нито когато я метнаха в една гребна лодка като чувал с картофи. Идеше й да се разпиши от ужас, искаше й се Зоя да дотича, искаше й се да моли за помощ, но не би изложила колегите си на риск. Дрюскеле я откараха с лодката на някакъв кораб, закотвен недалече от брега, и я хвърлиха в килия под палубата заедно с други заловени Гриша. И тогава започна истинският ужас.
Денят и нощта се сливаха във влажния търбух на кораба. Ръцете на пленниците бяха вързани здраво, за да не използват силите си. Хранеха ги с корав хляб, пълен с гъгрици — само колкото да не умрат от глад, — а прясната вода трябваше да разпределят внимателно, защото нямаше гаранция, че ще им дадат още, нито кога. Нямаше отделно помещение за тоалетна и много скоро вонята на немити тела и физиологични отпадъци стана нетърпима.
От време на време корабът хвърляше котва и дрюскеле се връщаха с нов пленник, фйерданците седяха пред клетките им, ядяха, пиеха и им се подиграваха заради мръсните дрехи и нетърпимата воня. Колкото и лошо да беше в онези клетки на кораба, още по-страшна беше мисълта какво предстои след това — инквизиторите в Ледения палат, изтезанията и неизбежната смърт. Нина сънуваше как я изгарят жива на клада и се будеше с писъци. Кошмарите, страхът и делириумът на недохранването се сляха в едно и скоро тя вече не знаеше кое е истинско и кое е плод на въображението й.
А после един ден дрюскеле се събраха в трюма, наконтени в изгладени униформи в черно и сребърно с бялата вълча глава на ръкавите. Подредиха се в стройни редици и застанаха мирно да посрещнат командира си. Като всички тях и той беше висок, но с грижливо подрязана брада, а дългата му златна коса сивееше на слепоочията. Командирът мина бавно през трюма, после спря пред затворниците.
— Колко? — попита той.
— Петнайсет — отвърна младежът с коса като старо злато, който я беше заловил. Нина за пръв път го виждаше в трюма.
Командващият офицер се изкашля и преплете пръсти зад гърба си.
— Аз съм Ярл Брум.