Нина вдигна рамене.
— Не съм сигурна. Направих всичко по силите си, но моите умения са други.
— Каз те попита дали Бялата роза ще прати своя делегация на Хрингкяла.
— Чувал си за Бялата роза?
— Западната дъга е любима тема за разговор в Адската порта.
Нина замълча. А после, без да каже дума, вдигна ръкава на ризата си. Две рози се преплитаха от вътрешната страна на ръката й под лакътя. Би могла да обясни с какво се е занимавала там и че никога не си е изкарвала хляба по гръб, но не беше негова работа. Да си мисли каквото ще.
— И сама си избрала да работиш там?
— „Избрала“ е силно казано, но иначе — да.
— Защо? Защо изобщо си останала в Керч?
Тя разтърка очи.
— Не можех да те оставя в Адската порта.
— Ти ме вкара в Адската порта.
— Беше грешка, Матиас.
Ярост подпали очите му и привидното спокойствие се изпари.
— Грешка? Аз ти спасих живота, а ти ме обвини в търговия с роби.
— Да — каза Нина. — И вече почти година се опитвам да оправя нещата.
— Излизала ли е някога вярна дума от устата ти? Веднъж поне?
Тя се отпусна уморено на стола си.
— Никога не съм те лъгала. И никога няма да те излъжа.
— Първото, което ми каза, беше лъжа. Изречена на келски, ако си спомням правилно.
— Да, изречена точно преди ти да ме заловиш и да ме хвърлиш в клетка. Подходящ момент да кажа истината, така ли?
— Не мога да те виня. Не си в състояние да се контролираш. Измамата е в природата ти. — Взря се в шията й. — Синините са изчезнали.
— Махнах ги. Това притеснява ли те?
Матиас не каза нищо, но по лицето му пробяга неудобство, сякаш се срамуваше от стореното. Винаги бе водил тази вътрешна битка с почтеността си. За да стане дрюскеле, е трябвало да убие всички добри неща в себе си. Но младежът, в който е можел да се превърне, още живееше в него и Нина го беше опознала донякъде в дните, прекарани заедно след корабокрушението. Искаше й се да вярва, че онзи младеж още е там, заключен надълбоко, въпреки нейното предателство и преживяното в Адската порта.
Но като го гледаше сега, започваше да се съмнява. Може би нямаше по-дълбока истина, може би Матиас си беше такъв, какъвто го виждаха всички на повърхността, а споменът, с който тя беше живяла през последната година, е бил само илюзия.
— Трябва да се погрижа за Иней — каза тя с надеждата Матиас да си тръгне.
Той не си тръгна, уви. Вместо това каза:
— Сещаше ли се изобщо за мен, Нина? Будуваше ли нощем от чувство за вина?
Тя сви рамене.
— Един Корпоралник може да спи, когато си иска.
Макар че над сънищата си дори Корпоралките нямаха контрол.
— Сънят е рядък лукс в Адската порта. Да спиш е опасно. Но когато все пак заспивах, сънувах теб.
Тя вдигна рязко глава.
— Наистина — кимна той. — Всеки път, щом затворех очи.
— И какво се случваше в сънищата ти? — попита тя.
Хем нямаше търпение да чуе отговора, хем се боеше от него.
— Ужасни неща. Най-страшните изтезания. Ти ме давеше бавно. Подпалваше сърцето ми в гърдите. Ослепяваше ме.
— Сънувал си ме като чудовище.
— Чудовище, девица, ледена силфида. Ти ме целуваше, нашепваше думи в ухото ми. Пееше ми и ме прегръщаше, докато спя. Събуждах се със смеха ти в главата си.
— Винаги си мразел смеха ми.
— Харесвах смеха ти, Нина. Както и свирепото ти сърце на воин. Възможно е дори да съм те обичал.
Възможно е. Някога. Преди тя да го предаде. Думите й причиниха болка.
Знаеше, че е по-добре да си замълчи, но не устоя на изкушението.
— А какво правеше ти, Матиас? Какво ми правеше ти в сънищата си?
Корабът се килна леко. Фенерите се разлюляха. Очите му бяха като сини огньове.
— Всичко — каза той и се обърна. — Всичко.
15. Матиас
Едва излязъл на палубата, Матиас се спусна към парапета. Другите, все канални плъхове, лесно свикнаха с люлеенето на кораба, нали по цял ден прескачаха от лодка в лодка по каналите на Кетердам. Само галеното детенце Вилан срещаше затруднения. Явно се чувстваше не по-добре от Матиас, ако се съдеше по вида му.
Горе, на чист въздух, беше малко по-добре, а и можеше да следи с поглед хоризонта. Справял се беше сносно с морските плавания като дрюскеле, но винаги предпочиташе да е на твърда земя, на лед. Унизително беше да повръща за трети път през парапета в рамките на няколко часа пред очите на тези чужденци.
Поне Нина не беше тук да види срама му. Не му излизаше от главата — как се грижи за бронзовото момиче в малката каюта, мила и добра. И уморена. Сторила му се бе толкова уморена. „Беше грешка“, така каза. Да го арестуват като търговец на роби, да го хвърлят на керчски кораб, а после и в затвора? Твърдеше, че се е опитала да оправи нещата. Но дори да беше вярно, какво от това? Тя и себеподобните й нямаха чувство за чест. Нина го беше доказала отвъд всяко съмнение.