— Каз беше категоричен, че няма нужда да правя нищо, стига да съм полезна.
Той я беше научил да отваря заключени сейфове, да преджобва, да се бие с нож. Той й беше подарил първия й кинжал, онзи, който тя наричаше Свети Пьотр. Кинжалът може и да не беше красив като дивото мушкато, но пък беше по-практичен.
„Може пък да го използвам срещу теб“ — беше му казала тя.
А той въздъхна и отговори:
— Де да беше толкова кръвожадна!
Така и не разбра дали се шегува.
Размърда се леко върху масата. Още я болеше, но не нетърпимо. Ножът беше потънал надълбоко в гръдния й кош, значи нейните светци са ръководили ръката на Нина, за да я спасят. Нямаше друго обяснение.
— Каза също, че ако се докажа, мога да се присъединя към Утайките, когато се почувствам готова. Така и направих. Но без татуировката.
Нина вдигна вежди.
— Не знаех, че е въпрос на избор.
— Реално не е. Знам, че някои хора не го разбират, но според Каз… каза, че съм можела да избирам и че не искал той да е онзи, който ще ме бележи отново.
Но го беше направил, по своя си начин и въпреки нейното желание. Да изпитваш нещо към Каз Брекер беше глупост от най-висш порядък. Иней знаеше това. Но именно той я беше спасил, той беше видял потенциала й. Беше заложил на нея, а това означаваше нещо, дори да го беше направил по егоистични причини. Дори прякора той й беше измислил. Привидението.
— Не ми харесва — беше казала тя. — Звучи все едно съм труп.
— Фантом — поправи я той.
— Нали каза, че ще съм твоят паяк? Защо да не си остане така, Паяка?
— Защото в Кацата има много паяци. Пък и искаме враговете ти да се боят. А не да си мислят, че ще те размажат с тока на ботуша си.
— Моите врагове?
— Нашите врагове.
Помогнал й бе да изгради около себе си легенда, която да носи като броня, нещо по-голямо и по-страшно от самата нея. Иней въздъхна. Не искаше да мисли повече за Каз.
— Кажи нещо — обърна се към Нина тя.
— Очите ти се затварят. Трябва да поспиш.
— Мразя кораби. Събуждат лоши спомени.
— И с мен е така.
— Изпей нещо тогава.
Нина се засмя.
— Помниш ли какво ти казах за онзи с епосите? Как ти се приисква сам да си срежеш гърлото, като го слушаш? Не искаш да ти пея, повярвай ми.
— Моля те.
— Знам само равкийски народни песни и простотии от кръчмите в Керч.
— Кръчмарски. Нещо неприлично, ако обичаш.
Нина изпръхтя.
— Ще направя изключение за теб, Привидение. — Изкашля се и подхвана: „Млади капитане, лъве морски. Войник и моряк без болести хорски…“
Иней се изкиска и веднага се присви от болка.
— Права беше. Не можеш да уцелиш мелодията и с лупа.
— Предупредих те!
— Нищо, продължавай.
Нина наистина не можеше да пее. Но гласът й помагаше на Иней да остане на този кораб, в този момент. Важно бе да държи настрана спомените за последното си морско плаване, спомени, с които бе непосилно да се бори.
А дори не трябваше да е във фургона онази сутрин, когато роботърговците я хванаха. Беше на четиринайсет тогава и семейството й летуваше на брега на Западна Равка, радваше се на морето и плажа и участваше в един карнавал близо до Ос Кърво. Онази сутрин трябваше да помага на баща си да закърпят мрежите, но я домързя и остана в леглото още няколко минути да си доспи. Дремеше под тънкото памучно одеяло и слушаше въздишките на прибоя.
Когато на вратата на караваната се появи мъжки силует, дори не й хрумна да побегне. Вместо това каза: „Още пет минутки, папа“.
Секунди по-късно я влачеха за краката. Издърпаха я през вратата на фургона и тя си удари лошо главата. Бяха четирима, едри и силни мъже, моряци. Когато понечи да изпиши, й запушиха устата. Вързаха й ръцете и единият я метна на рамо, после се качиха на гребна лодка, привързана в заливчето.
По-късно Иней научи, че крайбрежието било популярна ловна територия на роботърговците. Забелязали сулийската каравана от кораба си и щом се мръкнало и лагерът утихнал, слезли на брега с лодката.
Нямаше ясни спомени от онова плаване. Хвърлиха я в товарен трюм заедно с други деца, някои по-големи, други по-малки от нея, предимно момичета, но имаше и момчета. Тя беше единствената сулийка, но неколцина от другите говореха равкийски и й разказаха как са ги заловили. Грабнали едно момче от корабостроителницата на баща му; едно от момичетата се заиграло на плажа и се отделило от приятелките си. Друго било продадено от собствения си брат, за да изплати хазартните му дългове. Моряците говореха на непознат за Иней език, но едно от другите деца твърдеше, че ги водели към най-големия от външните острови на Керч, където да ги продадат на търг, било на частни собственици, било на къщите за наслади в Кетердам и Новий Зем. Идвали хора от целия свят да наддават на търга. Иней мислеше, че робството е незаконно в Керч, но явно търговията с роби все още съществуваше и там.