Каз закуцука към носа, ядосан на себе си и още повече на Иней. Защо изобщо беше отишъл при нея? Защо й беше казал за Йорди? От дни беше раздразнителен и разсеян. Свикнал беше със своето Привидение — тя хранеше враните пред прозореца му, точеше ножовете си, докато той работеше на бюрото, засипваше го със сулийските си поговорки. Не нея искаше. Искаше да си върне познатата рутина.
Облегна се на корабния парапет. Не трябваше да споменава за брат си. Само няколко думи, а ето че събуждаха нежелани спомени, драпаха за вниманието му. Какво беше казал на Гийлс в Борсата? „Аз съм от онези копелета, които се произвеждат единствено в Кацата.“ Поредната лъжа, поредната легенда, която беше създал около себе си.
След като баща им умря, затиснат от плуг и с разпилени по нивата черва като влажни червени панделки, Йорди продаде фермата. Евтино. Заради неразплатени навреме задължения и други неща от този сорт. Но пак й взеха достатъчно, за да стигнат до Кетердам и да живеят известно време там без излишни лишения.
Каз беше на девет по онова време, страдаше за татко си и за единствения дом, който бе познавал дотогава. Стискаше здраво ръката на брат си, докато двамата вървяха през красивия провинциален пейзаж, преди хълмовете да ги отведат до един от големите канали, където хванаха лодка, натоварена със селскостопанска продукция за Кетердам.
— Какво ще стане, като стигнем в града? — попита той брат си.
— Ще си намеря работа като куриер в Борсата, после ще се издигна до чиновник. След това ще стана акционер, после истински търговец и накрая ще спечеля богатство.
— Ами аз?
— Ти ще ходиш на училище.
— А ти защо няма да ходиш на училище?
Йорди изсумтя.
— Много съм стар за училище. И твърде умен.
Първите няколко дни в града оправдаха обещанията на Йорди. Разхождаха се по Капака — така местните наричаха крайбрежния булевард близо до пристанищата, — после свръщаха по Източната дъга да погледат игралните зали. На юг не смееха да отидат, защото там улиците ставали опасни. Наеха стая в спретнат пансион недалече от Борсата и опитваха с наслада всички нови храни, които се предлагаха по улиците на Кетердам. Тъпчеха се до пръсване със захаросани кайсии, а Каз харесваше павилионите за омлет, където си поръчваш пълнежа по свой вкус.
Всяка сутрин Йорди отиваше в Борсата да си търси работа и заръчваше на Каз да не излиза. Кетердам бил опасен за сами деца, така казваше. Имало крадци, джебчии и дори мъже, които грабвали малки момчета от улицата и ги продавали на онзи, който предложи най-висока цена. Затова Каз си стоеше в стаята. Прибутваше стол до умивалника, качваше се на него, за да се вижда в огледалото, и се опитваше да прави фокуси с една монета — видял беше фокусник да прави такива номера пред една от игралните зали. Каз се захласна, можеше да гледа човека с часове, но накрая Йорди се ядоса и го дръпна да вървят. Магьосникът правеше номера с карти и те също бяха интересни, но онова с изчезващата монета беше незабравимо. Как го правеше? Как караше монетата да изчезне?
Трагедията започна невинно, с едно кученце на пружина.
Йорди се върна гладен и ядосан след поредния пропилян ден.
— Казват, че няма работа, но истината е, че няма работа за момчета като мен. Всички там са нечий братовчед или брат, или син на приятел.
Каз също беше умърлушен. Часове наред беше стоял в стаята и дори картите и монетите вече му бяха омръзнали. Искаше да отидат на Източната дъга и да намерят фокусника.
В годините след това Каз често щеше да се пита какво би станало, ако Йорди не му беше угодил на капризите, ако вместо да отидат на Източната дъга, бяха отишли на пристанището да позяпат корабите, или ако просто бяха минали по другата страна на канала. Искаше му се да вярва, че това би променило нещата, но после порасна и разбра, че не би имало никакво значение.
Минаха покрай ярките зелени цветове на Изумрудения дворец, а в съседство, пред Златния удар, едно момче продаваше малки механични кученца. Играчките се навиваха с бронзово ключе, клатушкаха се смешно на твърдите си крачета и пляскаха с тенекиени уши. Каз коленичи и взе да върти ключетата едно след друго, опитваше се да раздвижи всички кученца едновременно, а момчето, което ги продаваше, се заприказва с Йорди. Оказа се, че е от Лий, градче близо до родния им дом, както и че познава някакъв човек, който търсел да наеме куриери — не в Борсата, а за една канцелария надолу по улицата. Предложи на Йорди да дойде пак утре сутрин и двамата щели да говорят с човека заедно, защото и той си търсел работа като куриер.