Търговецът се прибра в офиса си отзад и се тръшна на един стол.
— Аз… не мога да променя начина, по който стават тези неща. Хората, които въртят сделката, искат само големи инвеститори с достатъчно ресурси да покрият риска.
Йорди и Каз стояха пред него и пристъпяха от крак на крак.
— И вие ли ми се сърдите? — попита ги господин Херцун.
Не, не, разбира се, увериха го те. Филип беше постъпил много нечестно.
— Разбирам защо се ядоса — каза господин Херцун. — Такива възможности рядко се появяват, но нищо не може да се направи.
— Аз имам пари — каза Йорди.
Господин Херцун се усмихна снизходително.
— Йорди, ти си добро момче и някой ден без съмнение ще станеш крал на Борсата, но в момента нямаш парите, необходими за тази сделка.
Йорди вдигна брадичка.
— Имам. Продадох фермата на татко и имам пари.
— Да, и с малкия Каз сигурно само на тях разчитате. Не е редно да рискуваш такива пари в спекулативна сделка, без значение колко сигурна изглежда. Дете на твоята възраст няма работа да…
— Не съм дете. Ако възможността е добра, искам да се възползвам.
Каз винаги щеше да помни онзи миг, мига, в който алчността надви здравия разум на брат му, невидимата ръка, която го тласна напред, средството за натиск в действие.
Наложи се дълго да убеждават господин Херцун. Отидоха в къщата му на Зелверщраат и го обсъждаха до късно през нощта. По някое време Каз заспа с глава върху корема на сребристото куче, стиснал в ръка червената панделка на Саския.
Когато Йорди най-после го събуди, свещите бяха догорели, а навън се развиделяваше. Господин Херцун беше помолил бизнес партньора си да дойде и да напише договор за заем. Понеже не беше пълнолетен, Йорди щеше да прехвърли парите на господин Херцун под формата на заем, а той да ги използва от негово име. Маргит ги нахрани с топло мляко и палачинки със сладко и сметана. Отидоха в банката, където Йорди държеше парите от продажбата на фермата, и той ги прехвърли по сметката на господин Херцун.
Господин Херцун настоя да ги изпрати до пансиона, а на вратата ги прегърна крепко. Връчи договора за заем на Йорди и му заръча да го пази като очите си.
— Виж, Йорди — каза той, — шансът тази сделка да се провали е много малък, но все пак съществува. Ако се случи, разчитам, че няма да използваш този документ, за да си вземеш парите от мен. Двамата заедно поемаме този риск. Разчитам на теб.
Йорди се беше усмихнал широко.
— Имаме сделка — каза той.
— Имаме сделка — повтори с гордост господин Херцун и двамата си стиснаха ръцете като истински търговци. Господин Херцун даде на Йорди дебела пачка крюге. — За хубава вечеря, имаме повод да празнуваме. Елате в кафенето след една седмица и заедно ще гледаме как цените растат.
През онази седмица двамата играха до насита на ротативките в Капака. Йорди си купи хубаво палто, а Каз се сдоби с чифт меки кожени ботуши. Ядоха гофрети и пържени картофки на корем, а Йорди изкупи половината романи в една книжарница на Уийнщраат. Когато седмицата свърши, двамата тръгнаха ръка за ръка към кафенето.
Но то беше празно. Входната врата — заключена и залостена. Двамата притиснаха лица към тъмната витрина и видяха, че всичко вътре е изчезнало — масите, столовете и големите медни самовари, черната дъска, където записваха с тебешир цените на акциите.
— Да не сме объркали пътя? — попита Каз.
Но знаеха, че не са. Тръгнаха в напрегнато мълчание към къщата на Зелверщраат. Тропаха на яркосинята врата, но никой не им отвори.
— Сигурно са излезли за малко — каза Йорди.
Чакаха на стъпалата с часове, докато слънцето не заходи към залез. Никой не дойде. Прозорците си останаха тъмни.
Накрая Йорди събра кураж да почука на вратата на съседите.
— Да? — попита прислужница с малка бяла шапчица.
— Знаете ли къде са отишли хората от съседната къща? Семейство Херцун?
Жената свъси вежди.
— Май бяха тук на гости, от Зирфурт.
— Не, не — каза Йорди. — Те живеят тук от години. Те…
Прислужницата поклати глава.
— Къщата беше празна почти година, след като последното семейство се изнесе. Наеха я временно едва преди няколко седмици.
— Но…
Жената захлопна вратата в лицето му.
Каз и Йорди мълчаха по обратния път към пансиона, мълчаха и по стълбите към малката си стая. Дълго седяха в сбиращия се мрак. Гласове долитаха до тях откъм канала долу, гласове на забързани хора, всеки тръгнал по свои си дела.
— Случило се е нещо — каза накрая Йорди. — Някаква злополука или се е наложило спешно да заминат. Господин Херцун скоро ще ни пише. Или ще изпрати някого.