Онази нощ Каз извади червената панделка на Саския изпод възглавницата си. Нави я около пръста си и я стисна в шепа. Лежеше в леглото и се опитваше да каже молитва, но друг образ не излизаше от главата му — монетата на фокусника. Сега я има, сега я няма.
19. Матиас
Идваше му в повече. Не беше очаквал, че ще му е толкова трудно да види родината си след дългата раздяла. Имаше повече от седмица да се подготви, докато плаваха с „Феролинд“, но мислите му бяха твърде заети с пътя, по който беше поел повече или по-малко доброволно, с Нина, с жестокия обрат на съдбата, извадил го от затвора и запратил го на борда на кораб, който препуска на север под безкрайно небе, но пак беше в окови. Не само реалните, а и други — непоносимата тежест на онова, което се беше съгласил да направи.
Зърнаха северния бряг още късно следобед, но Спехт реши да изчака до другата сутрин, когато сумракът по зазоряване щеше да им осигури известно прикритие. По брега се редяха китоловни селца и някой със сигурност щеше да забележи чужбинския кораб. Макар да приличаха на обикновени трапери, Утайките пак се набиваха на очи.
Прекараха нощта на кораба. Призори на следващата сутрин Нина го завари да подготвя екипировката за студено време, която Йеспер и Иней им бяха раздали. Матиас беше впечатлен от издръжливостта на Иней. Под очите й още тъмнееха кръгове, а в движенията й нямаше скованост — ако изпитваше болка, значи го криеше добре.
Нина размаха някакъв ключ.
— Каз ме прати да ти сваля оковите.
— Довечера пак ли ще ме оковете?
— Това зависи от Каз. И от теб, предполагам. Седни.
— Просто ми дай ключа.
Нина се изкашля.
— Иска и да те прекроя малко.
— Какво? Защо?
Мисълта как Нина променя външността му с вещерските си способности никак не му хареса.
— Вече сме във Фйерда. Каз иска да не изглеждаш толкова… толкова като себе си. За всеки случай.
— Имаш ли представа колко е голяма тази страна? Шансът някой да…
— Шансът някой да те познае в Ледения палат ще е значително по-голям, а аз не мога да променя външността ти само с една процедура.
— Защо?
— Защото не съм чак толкова добра шивачка. Всички Корпоралки се учат на това, но аз нямам необходимия усет.
Матиас изпръхтя.
— Какво? — попита тя.
— За пръв път те чувам да признаеш, че не те бива в нещо.
— Да, защото се случва много рядко.
С ужас усети, че устните му се разтягат за усмивка, но лесно я прогони при мисълта, че ще променят лицето му.
— Брекер какво иска да ми направиш?
— Нищо драстично. Ще променя цвета на очите ти, косата също… не че я имаш много. Няма да е за постоянно.
— Не искам да правиш това.
„Не те искам близо до себе си.“
— Ще стане бързо и няма да те боли, но ако искаш да спориш за това с Каз…
— Добре — каза той и се стегна. Безсмислено беше да спори с Брекер. Каквото и да му кажеше, той щеше просто да размаха в лицето му документа за помилване и спорът щеше да приключи. Матиас взе едно ведро, обърна го и седна на него. — Сега ще ми дадеш ли ключа най-после?
Нина му даде ключа и той свали оковите от китките си, докато тя ровеше в някаква кутия, която беше донесла със себе си. Кутията си имаше дръжка и малки чекмеджета, пълни с бурканчета пудра и пигменти. Нина извади бурканче с нещо тъмно в него.
— Какво е това?
— Черен антимон. — Пристъпи и повдигна брадичката му с пръст. — Стига си стискал зъби, Матиас, че току-виж си счупил някой.
Той скръсти ръце на гърдите си.
Нина поръси малко антимон върху главата му и въздъхна издълбоко.
— Защо храбрият дрюскеле Матиас Хелвар не яде месо? — подхвана тя с театрален глас, докато се трудеше върху косата му. — Тъжна история, детето ми. Изпочупил си зъбите заради една ужасна гришанка и сега може да яде само попара.
— Престани — изръмжа той.
— Какво? Главата назад, ако обичаш.
— Какво правиш?
— Потъмнявам веждите и миглите ти. Сещаш се, както правят момичетата преди селска забава. — Явно беше направил физиономия, защото тя се разсмя. — Ако можеше да си видиш лицето!
Наведе се да прехвърли цвета от антимона към веждите му и кестенявите й къдрици докоснаха страните му. Обхвана брадичката му с ръка.
— Затвори очи — измърмори тя, после плъзна палци по миглите му и Матиас осъзна, че е затаил дъх.
— Вече не миришеш на рози — каза той и веднага си стисна устата, ала беше твърде късно.
Идеше му сам да се срита. Не би трябвало да забелязва миризмата й.