— Сигурно мириша на кораб.
Не, миришеше сладко и съвършено като…
— Карамел?
Тя сведе смутено очи.
— Каз рече да си вземем какъвто багаж ни трябва за пътуването. А аз обичам бонбони. — Бръкна в джоба си и извади пакетче с лакта. — Искаш ли?
„Да.“
— Не.
Тя сви рамене и метна едно бонбонче в устата си. Извъртя очи нагоре и въздъхна доволно.
— Толкова са вкусни.
С ужас си даде сметка, че може цял ден да я гледа как яде. Това беше една от причините да я харесва толкова много — Нина се наслаждаваше на всичко, без значение дали е карамелен бонбон, студена вода от горски поток или парче сушено еленско.
— А сега очите — каза тя завалено заради бонбона в устата си и извади малко шишенце от кутията. — Ще трябва да ги държиш отворени и да не мигаш.
— Какво е това? — попита изнервено той.
— Тинктура, разработена от Гриша на име Женя Сафина. Най-безопасният начин да промениш цвета на нечии очи.
И отново се наведе към него. Страните й се бяха зачервили от студа, устните й бяха полуотворени. И на броени сантиметри от неговите. Ако Матиас се надигнеше малко, щяха да се целунат.
— Гледай към мен — инструктира го тя.
„Това правя.“ Вдигна поглед към очите й. „Помниш ли този бряг, Нина?“ Въпросът напираше на устните му, макар да знаеше отговора. Естествено, че го помни.
— Какъв цвят ще ги направиш?
— Шшшт. Това е трудно. — Капна няколко капки върху връхчетата на пръстите си и ги приближи до очите му.
— Не може ли просто да капнеш от тинктурата в очите ми?
— А ти ще млъкнеш ли най-после? Или искаш да те ослепя?
Матиас млъкна.
Накрая тя се дръпна крачка назад и огледа изпитателно лицето му.
— Кафеникави — каза тя. После му намигна. — Като карамел.
— Какво ще правиш с Бо Юл-Баюр?
Нина изправи гръб и направи още една крачка назад, лицето й сякаш се затвори.
— Не знам какво ме питаш.
Усмивката й вече му липсваше, но това нямаше значение. Той хвърли поглед през рамо, видя, че няма никого наблизо, и се обърна отново към нея.
— Знаеш и още как. Както аз знам, че няма да позволиш Бо Юл-Баюр да се озове в ръцете на керчския Съвет на търговците.
Нина прибра шишенцето в едно от малките чекмеджета на кутията.
— Ще трябва да повторим това поне още два пъти преди Ледения палат, за да станат цветовете по-плътни. Събери си нещата. Каз иска да сме готови за тръгване след час.
Тя затръшна капака на кутията, грабна оковите му и си тръгна.
Докато си вземат довиждане с екипажа на кораба, розовото небе беше станало златисто.
— Ще се видим в пристанището на Дйерхолм — извика Спехт. — Никакви оплаквачки.
— Никакви погребения — отвърнаха останалите. Странни хора.
Брекер все така пазеше в тайна как смята да стигнат до Бо Юл-Баюр и после да го измъкнат от Ледения палат, но за едно беше пределно ясен — че „Феролинд“ е пътят им за бягство след успешния край на мисията. Корабът имаше всички необходими документи и печати, удостоверяващи, че е собственост на керчеката компания „Хаанраат“, както и фактури за платени такси и разрешителни да превози кожи и друга стока от Фйерда до Зиерфорт, пристанищен град в Южен Керч.
Поеха от каменистия плаж нагоре по скалите. Пролетта идваше, но земята още бе покрита с дебел слой лед и изкачването беше трудно. На върха на скалите спряха да си поемат дъх. „Феролинд“ още се виждаше на хоризонта, вятърът, който брулеше техните бузи, изпъваше платната й до скъсване.
— Светци! — измърмори Иней. — Май наистина ще го направим.
— Аз пък нямах търпение да се махна от онзи ужасен кораб — каза Йеспер. — Всяка минутка се молех да видим твърда земя. Ти какво се затъжи изведнъж за него?
Вилан потропна с ботуши.
— Сигурно защото краката ни ще станат на ледени кочани.
— Като си приберем парите, ще можеш да гориш крюге, за да се стоплиш — рече Каз. — Хайде, движение.
Оставил беше бастуна си с вранската глава на кораба и сега си помагаше с обикновена сопа. Йеспер скръбно се бе разделил с безценните си лъскави револвери в полза на чифт пистолети без украса, Иней бе направила същото със своите ножове и кинжали, като бе задържала само онези от тях, с които би имала сили да се раздели, щом влязат в затвора. Действия, продиктувани от разумни съображения, но Матиас добре знаеше, че талисманите имат своя собствена сила.
Йеспер погледна компаса си и всички свърнаха на юг. Трябваше да стигнат до пътека, която да ги изведе на главния търговски път.
— Не, аз ще плащам на някого да ми гори парите, за да се топля — заяви стрелецът.