Постоянно се изпитваха един-друг за архитектурата и процедурите в Палата, за разположението на трите порти във външния пръстен, всяка със свой вътрешен двор.
— Първи пропускателен пункт?
— Четирима стражи.
— Втори пропускателен пункт?
— Осем стражи.
— Порти при външния пръстен?
— По четирима, когато портите са затворени.
Бяха като шумно ято врани, които го влудяваха с крясъците си. „Предател, предател, предател!“
— Жълт протокол? — попита Каз.
— Тревога в някой от секторите.
— Червен протокол?
— Пробив в някой от секторите.
— Черен протокол?
— Всички сме обречени? — подхвърли Йеспер.
— Добре казано — промърмори Матиас, стегна вървите на качулката си и продължи напред.
Накарали го бяха да имитира камбаните. Разбираше защо това е необходимо, но се чувстваше като последния идиот, докато напяваше: „донг-донг, динг-динг-донг“. Не, чакай, „динг-динг-донг, динг-динг“.
— Когато забогатея — каза Йеспер зад него, — ще ида някъде, където никога не пада сняг. Ами ти, Вилан?
— Не знам.
— Аз мисля, че трябва да си купиш златно пиано…
— Флейта.
— И да изнасяш концерти на баржа за наслади. Може да я паркираш в канала пред къщата на баща си.
— Може Нина да пее — подхвърли Иней.
— Ще пеем в дует — поправи я Нина. — Баща му рано или късно ще се изнесе.
Горката, изобщо не можеше да пее. Стана му неприятно, че знае това, но не се сдържа и хвърли поглед през рамо. Качулката й беше паднала назад, а косата й се беше измъкнала от шала.
„Защо го правя, да му се не види!“, смъмри се мислено той. Започнало беше още на кораба. Казваше си, че няма да й обръща внимание, а после се хващаше, че я търси с поглед.
Но да се преструва, че не мисли за нея, беше глупаво. Двамата бяха крачили заедно по същите тези места. Ако преценката му беше вярна, вълните ги бяха изхвърлили на брега само на няколко километра от заливчето, в което беше хвърлила котва „Феролинд“. Всичко бе започнало с една буря и в известен смисъл бурята още не беше утихнала. Нина се беше появила в живота му със силен вятър и проливен дъжд и бе преобърнала света му. Свят, който още не бе открил новото си равновесие.
Бурята бе започнала внезапно, подмяташе кораба като играчка по вълните. Морето се включи в играта, докато не му писна и не завлече кораба към дъното сред оплетен такелаж, раздрани платна и пищящи мъже.
Матиас помнеше мрака на водата, сковаващия студ, мълчанието на дълбините. Миг по-късно плюеше солена вода в трескави опити да си поеме дъх. Някой бе увил ръка около гърдите му и го влачеше през водата. Студът беше непоносим, но той все пак го понасяше някак.
— Събуди се бе, тъпа буца мускули!
Казано на чист фйердански, без акцент, както говореха благородниците. Той завъртя глава и с ужас позна младата вещица, която бяха заловили на южния бряг на Странстващия остров. Държеше го над водата и си мърмореше под нос на равкийски. Знаел си бе, че не е келка. Незнайно как се беше освободила от оковите и килията. Завладя го дива паника и ако не беше скован от студа, сигурно щеше да направи нещо, да се сбори с нея.
— Движи се — каза му на фйердански тя, задъхана. — Светци, с какво ви хранят! Тежиш колкото каруца със сено, проклет да си.
Виждаше се, че й е трудно, плуваше и за двама им. Беше му спасила живота. Защо?
Той се размърда в ръцете й и започна да рита ритмично с крака, за да помогне. За негова изненада вещицата изхлипа тихичко.
— Слава на светците! — прошепна тя. — Плувай, гигантски вол такъв.
— Къде сме? — попита той.
— Не знам — отговори тя, без да крие страха си.
Направи опит да се отдалечи от нея.
— Недей! — извика тя. — Не се пускай!
Но той я блъсна силно и се изтръгна от хватката й. В същия миг студът го заля. Болката беше внезапна и остра, толкова, че крайниците му натежаха почти неподвижни. Използвала бе извратената си магия да го топли. Той посегна към нея в мрака.
— Дрюсйе? — повика я той, засрамен от страха в гласа си.
Това беше фйерданката дума за вещица. Не знаеше как иначе да я нарече.
— Дрюскеле! — извика тя, после пръстите им се докоснаха в тъмната вода.
Той стисна ръката й и я придърпа към себе си. Тялото й не беше по-топло от неговото, но щом се допряха, болката в крайниците му намаля. Заляха го признателност и погнуса.
— Трябва да стигнем до суша — каза задъхано тя. — Не мога хем да плувам, хем да поддържам сърцата и на двама ни.
— Аз ще плувам — каза той. — Ти… аз ще плувам.
Притисна гърба й към гърдите си, като я придържаше с ръка през кръста, както тя го беше държала допреди малко — така се държи удавник. И двамата щяха да се удавят, ако преди това не замръзнеха до смърт.