Той риташе ритмично с крака в опит да пести силите си, но и двамата знаеха, че усилията им са напразни. Бяха близо до сушата, когато бурята ги удари, но наоколо им цареше пълен мрак. Нямаха представа накъде се движат, дали към брега, или навътре към открито море.
Не се чуваше нищо, освен дишането им и плисъкът на вълните. Той имаше грижата да се движат — дано поне не обикаляха в кръг, — а тя имаше грижата сърцата им да не спрат от студа. Кой от двамата щеше да се откаже първи, Матиас не знаеше.
— Защо ме спаси? — попита накрая той.
— Не говори. Хабиш енергия.
— Защо го направи?
— Защото и ти си човек — отвърна ядосано тя.
Лъжеше. Ако стигнеха до брега, вещицата щеше да има нужда от него, от местен, който познава земята и езика. Не, езика тя го знаеше. И как иначе? Всички те бяха измамници и шпиони, обучени да използват хора като него, хора, които не притежават техните противоестествени таланти. Всички те бяха хищници.
Продължаваше да плува, но краката му се уморяваха, студът впиваше зъби в мускулите му.
— Отказваш ли се вече, вещице?
Усети я как се отърсва от изтощението, усети и как кръвта се раздвижва в пръстите на ръцете и краката му.
— Мога да поддържам темпото ти, дрюскеле. А ако умра, ще ти тежа на съвестта през следващия живот.
Той се усмихна неволно. Не й липсваше дързост. Проличало си беше и преди, докато още беше в килията на кораба.
Така издържаха през онази нощ, предизвикваха се, когато един от тях отпаднеше. Бяха сами сред морето, ледените късове и зловещия плисък, било от вълна или от нещо гладно, което се приближава към тях под водата.
— Виж — прошепна вещицата, когато зората се сипна розова и нехайна.
И наистина — в далечината Матиас различи очертанията на вдаден в морето нос, покрит с лед, освен по брега, където тъмнееше камънак. Земя.
Не губиха време с облекчение или поздравления. Вещицата отпусна глава на рамото му, докато той плуваше ли, плуваше, педя след педя, всяка вълна ги дърпаше назад, сякаш морето не бързаше да изпусне плячката си. Най-накрая краката им опряха в дъното и те продължиха към брега наполовина с плуване, наполовина с газене и пълзене. Разделиха се и тялото на Матиас се свлече почти безжизнено на черния камънак по тази мъртва и замръзнала земя.
Да продължат напред, изглеждаше невъзможно в началото. Пролазваха няколко педи, после падаха изтощени, тресяха се от сковаващия студ. Накрая Матиас успя да се изправи някак. Сега трябваше да си тръгне, да намери подслон, пък тя да се оправя. Беше се надигнала на четири крака, с провиснала глава, мократа коса скриваше лицето й. Всеки момент ще се отпусне на ледената земя, помисли си Матиас, и повече никога няма да стане.
Той направи една крачка. И още една. После се върна. По някаква причина тя му беше спасила живота, при това не веднъж, а многократно. Нямаше значение каква е причината. Така или иначе, той й дължеше живота си.
Довлече се до нея и й подаде ръка.
Тя вдигна глава да го погледне. Лицето й бе като отворена книга, на чиито страници се четат ненавист и изтощение. А също и благодарност, придружена от срам, което я превръщаше в огледално отражение на собствените му чувства. И тя като него не искаше да му бъде задължена.
Той можеше да вземе решението вместо нея. Поне това й дължеше. Посегна да я издърпа на крака и двамата продължиха с клатушкане навътре в сушата.
Надяваше се, че се движат на запад. Толкова далече на север слънцето играеше номера на очите, а нямаха компас, по който да се ориентират. Наближаваше залез-слънце и Матиас започваше да се паникьосва, когато най-после зърнаха китоловен лагер. Нямаше никого, разбира се — тези външни постове се използваха само напролет, — и предлагаше само малка кръгла хижа, стъкмена от кости, чимове и животински кожи. Но беше подслон, в който да оцелеят през нощта.
Вратата нямаше ключалка и двамата буквално се сринаха през нея.
— Благодаря ти — изпъшка тя и се сви на кравай край кръглото огнище.
Той мълчеше. Извадили бяха късмет с този лагер. Ако вълните ги бяха изхвърлили само няколко километра по-нагоре по брега, щяха да загинат.
Китоловците бяха оставили торф и подпалки в огнището. Матиас се опита да запали огън, но купчинката само димеше ли, димеше. Беше изтощен, ръцете не го слушаха, а и бе толкова гладен, че му идеше да се пробва с кожата на ботушите си. Чу някакво шумолене зад себе си, обърна се и едва не изпусна сухата подпалка, с която се опитваше да разпали пламъци в огнището.