— Щом нямаш търпение Равка да се изправи на краката си, защо не си там сега, а тук?
— Искам да си получиш помилването, Хелвар. Искам да бъдеш тук, когато Втора армия потегли на север и превземе всяка педя от тази пустош. Дано изгорят нивите ви и посипят земята ви със сол. Дано изпратят на кладата приятелите ти и семейството ти.
— Вече го направиха, Зеник. Майка ми, баща ми и малката ми сестричка. Огнетворци, твоите безценни, твоите преследвани Гриша, дойдоха и изгориха селото ни до основи. Нищо не ми е останало за губене.
Нина се изсмя горчиво.
— Може би трябваше да поостанеш още в Адската порта, Матиас. Винаги има още какво да загубиш.
20. Нина
„Още усещам миризмата им.“ Нина заудря с длани по главата и дрехите си, преди да се втурне през снега. Стомахът й се надигаше постоянно. Телата бяха пред очите й, гневната червена плът през прогорената почерняла кожа, която надничаше като нажежени въглени под пепел. Имаше чувството, че цялата е покрита с пепелта от телата им, че е пропита с вонята на горящите им меса. Не смееше да си поеме въздух дълбоко.
Близостта на Матиас й действаше като приспивателно, караше я да забравя кой е той в действителност и какво мисли за нея. Същата сутрин го беше прекроила отново, изтърпяла бе негодуванието и мрънкането му. Не, не ги бе „изтърпяла“ — беше ги приела с радост, благодарна за извинението да бъде близо до него и нелепо щастлива всеки път, когато го докараше до ръба на смеха. „Светци, защо е така, защо съм такава?!“ Защо една усмивка от Матиас Хелвар се равняваше на петдесет от всеки друг? Сърцето й препусна, когато наклони главата му назад да работи върху очите. Сърцето й препускаше, а мислите й се въртяха около целувки. Толкова й се искаше да го целуне, а можеше да се закълне, че и той си мисли за същото. „Или пък си е мислил как да ме удуши отново.“
Не беше забравила думите му на борда на „Феролинд“, когато я попита какво смята да прави с Бо Юл-Баюр, дали наистина е готова да го предаде в ръцете на Керч. Ако Нина саботираше мисията на Каз, дали Матиас щеше да си получи помилването? Не можеше да рискува с това. Какъвто и да беше Матиас, тя му дължеше свободата.
Три седмици бяха пътували заедно след корабокрушението. Без компас, без да знаят къде отиват. Не знаеха къде на северния бряг ги е изхвърлило морето. Дълги дни се влачиха през снега, мръзнеха нощем в импровизирани заслони или в изоставени хижички на китоловни лагери, когато извадеха късмет. Хранеха се с печени водорасли и каквито треволяци и грудки успееха да намерят. А когато една вечер откриха нечий резерв от сушено еленско на дъното на раница в един от лагерите, настана истински празник. Дъвчеха възторжено жилавите ивици, опиянени от богатия вкус.
След първата нощ спяха със сухи дрехи и завити с одеяла и кожи, но от противоположните страни на огъня. Когато се случеше да няма сухи дърва или подпалки, лягаха един до друг, но без да се докосват, макар че сутрин се събуждаха сгушени като лъжици в чекмедже, синхронизирали дишането си в какавидата на безпаметен сън.
Всяка сутрин той се оплакваше, че не можел да я събуди.
— Все едно се опитваш да събудиш труп.
— Мъртвите молят за още пет минутки — отвръщаше сънено тя и заравяше глава в кожите.
Той ставаше да събере нещата им, вдигаше излишен шум и току си мърмореше:
— Мързелива, смешна, егоистка…
И така, докато тя не събереше сили да се надигне и да се включи в подготовката за поредния мъчителен преход.
— Какво ще направиш най-напред, когато се прибереш у дома? — попита го тя един ден, докато вървяха сякаш без край през снега с надежда да зърнат някакъв признак за цивилизация.
— Ще спя — отвърна той. — Ще се изкъпя. Ще се помоля за изгубените приятели.
— А, да, другите негодяи и убийци. Как изобщо стана дрюскеле, между другото?
— Твоите приятели избиха семейството ми при един гришански набег. Брум ме прибра и ми даде цел в живота.
Би предпочела да отхвърли думите му като поредната лъжа, но знаеше, че може и да е прав. Битки и набези имаше, случваше се невинни да загинат. Също толкова неприятно бе да си представи онова чудовище Брум като бащинска фигура.