Не знаеше дали да спори, или да се извини, затова каза първото, което й дойде наум:
— Йер молле пе оонет. Енел мьорд йе ней афва трахем верет.
Създаден съм да те защитавам. Само смъртта ще ме отклони от тази клетва.
Матиас я погледна стреснато.
— Това е дрюскелската клетва към Фйерда. Откъде знаеш тези думи?
— Постарах се да науча възможно най-много за Фйерда.
— Защо?
Тя се поколеба, преди да отговори:
— За да не ме е страх от вас.
— Не ми се виждаш уплашена.
— А теб страх ли те е от мен?
— Не — отговори той, уж уверено, но и някак с изненада.
И преди беше твърдял, че не се страхува от нея, но този път Нина му повярва. И си напомни, че това не е добре.
Повървяха още малко в мълчание, после той я попита:
— А ти какво ще направиш най-напред?
— Ще ям.
— Какво ще ядеш?
— Каквото и да е, всичко. Пълнена зелка, картофени кнедли, сладкиш с боровинки, блини с лимонова кора. Нямам търпение да видя лицето на Зоя, когато се появя с бодра стъпка в Малкия дворец.
— Зоя Назяленски?
Нина спря на място.
— Познаваш ли я?
— Всички знаем за нея. Тя е могъща вещица.
И тогава Нина разбра — за дрюскеле Зоя беше нещо като Ярл Брум. Жестока, бездушна, врагът, който дебне в мрака и сее смърт. Зоя беше чудовището на това момче. Мисълта остави неприятен вкус в устата й.
— Ти как излезе от килията?
Нина примигна.
— Какво?
— На кораба. Бяхте вързани и заключени в килии.
— Канчето за вода. Дръжката се отчупи и на мястото й остана назъбен метал. С него срязахме въжетата. А след като освободихме ръцете си… — Нина млъкна смутено.
Матиас се навъси.
— Планирали сте да ни нападнете.
— Да, същата онази нощ.
— Но после се изви бурята.
— Да.
С общи усилия един вихротворец и един фабрикатор бяха пробили дупка в корпуса и затворниците се измъкнаха оттам. Но дали някой бе оцелял в ледените води? Дали бяха стигнали до брега? Нина потръпна. Ако не беше онова тенекиено канче, щяха да се издавят до един в килиите.
— А дрюскеле какво ядат? — попита тя и ускори крачка. — Освен гришански бебета, тоест.
— Не ядем бебета!
— Китова мас? Еленови копита?
Устата му се изви и тя се зачуди дали му се е пригадило, или, да не повярваш, се опитва да преглътне смеха си.
— Ядем много риба. Херинга. Осолена треска. Както и еленско, но не копитата.
— Ами сладкиши?
— Какво за сладкишите?
— Аз много обичам сладкиши. Кексове, торти, такива неща. Чудех се дали няма да намерим нещо общо помежду си.
Той сви рамене.
— О, стига, дрюскеле — подкачи го тя. Още не си бяха казали имената и май така беше по-добре. Оцелееха ли, рано или късно щяха да стигнат до село или градче. Нямаше представа какво ще стане тогава, но колкото по-малко знаеше този тип за нея, толкова по-добре. За всеки случай. — Не е като да те питам за държавни тайни. Просто искам да знам защо не обичаш сладкиши.
— Обичам сладкиши, но не са ни позволени.
— На никого ли? Или само на дрюскеле?
— На дрюскеле. Смятат се за глезотия. Като алкохола или…
— Момичетата?
Страните му се зачервиха и той заби поглед в земята. Толкова лесно беше да го смутиш.
— Щом захарта и алкохолът не са ви позволени, помдраконът много ще ти хареса.
Отначало той не налапа въдицата, а продължи мълчаливо напред. Но накрая не издържа.
— Какво е помдракон?
— Драконова паница — обясни развълнувано Нина. — Накисваш стафиди в силен алкохол, после загасваш лампите и ги подпалваш.
— Защо?
— Така е по-трудно да си вземеш от стафидите.
— И защо ти е да си вземаш от тях? Какво правиш с тях после?
— Ядеш ги.
— Не ти ли парят на езика?
— Е, да, но…
— Тогава защо изобщо го…
— Защото е забавно, глупчо. Сещаш ли се? „Забавно“? Щом имате дума за това на фйердански, значи би трябвало да познаваш значението й.
— Много си се забавлявам аз, благодаря.
— Как по-точно?
И така, ден след ден. Заяждаха се и едновременно с това се поддържаха живи, точно като онази първа нощ във водата, отказваха да признаят на глас, че силите им отпадат и че няма да издържат още дълго, ако скоро не стигнат до населено място. Имаше дни, когато гладът и ослепителният блясък на леда ги объркваха и те обикаляха в кръгове, вървяха по собствените си стъпки, но мълчаливо, без да го споменават, без да изричат думата „изгубени“, сякаш и двамата знаеха, че това би било равносилно на поражение.
— Защо фйерданите не позволяват на момичетата да се бият? — беше го попитала тя една нощ, докато лежаха прегърнати под нещо като навес, а студът се просмукваше през кожите, които бяха постлали на земята.