Личеше си, че местните се готвят за празника Хрингкяла. Дюкяните излагаха на витрините си огромни подноси с курабийки във формата на вълци, стилизирани вълчи фигурки висяха като украса по клоните на големи чепати дървета, а мостът над речната клисура беше окичен с панделки във фйерданско сребърно. Един вход към Ледения палат и един изход. Дали утре щяха да минат по този мост като победители?
— Това какво е? — попита Вилан, спрял пред каручката на амбулантен търговец, отрупана с венци, свити от същите чепати клонки и сребърни панделки.
— Ясенови клонки — отвърна Матиас. — Ясенът е свещеното дърво на Дйел.
— Уж имало голям ясен в средата на Белия остров — каза Нина, без да обръща внимание на предупредителния му поглед. — Там дрюскеле се събират за слушащата церемония.
Каз тропна със сопата си по паважа.
— Защо чак сега чувам за това?
— Ясенът черпи директно от духа на Дйел — обясни Матиас. — Там можем най-ясно да чуем гласа му.
Каз стисна очи с раздразнение.
— Друго питах. Защо дървото не фигурира на чертежите ни?
— Защото е най-свещеното място в цялата страна и няма отношение към нашата мисия.
— Аз решавам какво има отношение. Да си пропуснал нещо друго в пристъп на превелика мъдрост?
— Ледения палат е гигантски комплекс — каза Матиас и му обърна гръб. — Не мога да отбележа на картата всяка пукнатина и кьоше.
— Да се надяваме тогава, че нищо няма да ни скочи в гръб от въпросните кьошета — отвърна Каз.
Горен Дйерхолм нямаше обособен център, но повечето кръчми, странноприемници и пазарища бяха струпани в подножието на хълма, който водеше към Ледения палат. Каз ги водеше на пръв поглед безцелно по улиците, докато не стигнаха до паянтов хан на име „Гестинг“.
— Тук? — взе да мрънка Йеспер, подал глава през прага на главното помещение. Беше влажно, тъмно и вонеше на чесън и риба.
Каз погледна многозначително нагоре и каза:
— Тераса.
— Какво значи „гестинг“? — попита Иней.
— Означава „рай“ — обясни Матиас, но дори и той изглеждаше недоволен.
Нина им уреди маса на покрива, който минаваше за тераса. Нямаше много хора заради студеното време. Или пък ги беше подплашила храната — херинга в миризливо олио, баят черен хляб и някакво масло, което беше хванало мухъл.
Йеспер изпъшка, вперил поглед в чинията си.
— Каз, ако искаш да умра, предпочитам куршум или отрова.
Нина сбърчи нос.
— Когато моят апетит изчезне, значи има сериозен проблем с храната.
— Тук сме заради гледката, а не заради яденето.
От терасата се откриваше, макар и отдалече, отлична гледка към външната порта и първия пропускателен пункт на Ледения палат. Портата представляваше бяла арка от два монументални каменни вълка, изправени на задните си крака, прехвърляща пътя, който водеше нагоре към Палата. Иней и другите ровеха из чиниите си и наблюдаваха трафика, който се нижеше през портата в двете посоки. Чакаха затворническия фургони. Апетитът на Иней най-после се беше върнал след нараняването в Кетердам и през последните дни тя се тъпчеше усърдно с надежда да възстанови силите си, но залоилата се върху супата й мазнина изглеждаше противна.
Кафе не предлагаха, затова си поръчаха чай и малки чашки с прозрачен брянвин, който ти изгаряше гърлото и стомаха, но пък пазеше от студения вятър, развяващ сребърните панделки по клоните на ясените долу.
— Рискуваме да привлечем нежелано внимание — каза Нина. — На това място хората едва ли се заседяват.
— Може би днес няма да карат никого в затвора — предположи Вилан.
— Винаги има кого да закарат в затвора — отвърна Каз, после кимна към пътя. — Вижте.
Четвъртият фургон тъкмо спираше пред караулката при портата. Теглеха го четири яки коне, а покривът и високите му страни бяха покрити с черен брезент. Вратата отзад беше от тежко желязо, с резе и катинар.
Каз бръкна в джоба на палтото си.
— Дръж — каза той и тикна в ръцете на Йеспер тънко книжле с красива корица.
— Какво, ще си четем на глас ли?
— Просто я отвори отзад.
Йеспер отвори книгата и се взря озадачено в последната страница.
— И?
— Вдигни я така, че да не виждаме грозната ти мутра.
— Лицето ми си има характер. Освен това… О!