Дъската за гладене се беше строполила до нея като мъртъв кон, а въздухът миришеше на изгорял препарат за колосване.
Последния път, когато се видях с Роза, тя ми разказа как не можела да напусне съпруга си, защото той я заплашил, че ще я преследва и убие.
По-добре да беше взела бебето и да беше избягала.
Инспектор Ричард Конклин, партньор на Джейкъби, най-новият и най-младият от отряда, влезе в кухнята. Рич сипа в купичка храна за проскубаната оранжева котка, която мяучеше върху червена пластмасова масичка. Интересно.
— Може да остане сама тук за дълго време — подхвърли Конклин през рамо.
— Обади се на службата за закрила на животните.
— Казаха, че се заети, лейтенант — Конклин пусна кранчетата и напълни с вода друга купичка.
Алонсо заговори:
— Знаете ли какво каза тя, полицай? Каза ми да си намеря работа. Просто откачих, разбирате ли?
Така се вторачих в него, че той отвърна лице и извика към мъртвата си съпруга:
— Не исках да го направя, Роза! Моля те, дай ми последен шанс!
Джейкъби го хвана за ръката и го дръпна да стане с думите:
— Да, прощава ти, приятелче, да се повозим.
Бебето нададе нови писъци при влизането на Пати Уелк от социални грижи.
— Здрасти, Линдси — каза тя, заобикаляйки жертвата, — кое е малкото съкровище?
Вдигнах детето, махнах мръсната панделка от къдриците му и го подадох на Пати.
— Анита Алонсо — казах тъжно, — кажи здрасти на системата.
С Пати се спогледахме безпомощно, докато тя нагласяше детето в удобна позиция на хълбок.
Оставих Пати да рови из спалнята за чиста пелена. Конклин остана да дочака лекарския екип, а аз последвах Алонсо и Джейкъби на улицата.
Казах „чао засега“ на Джейкъби и се метнах на тригодишния си експлорър, паркиран до тоновете боклук, изнесен на тротоара. Тъкмо завъртях ключа, когато мобилният телефон изпиука на колана ми. Събота е. Оставете ме на мира!
Отговорих още на второто позвъняване.
Беше шефът ми Антъни Трачио. Нещо сякаш беше сковало гласа му, докато се опитваше да надвика виенето на сирените.
— Боксър — каза той, — на един от фериботите е станала престрелка. На „Дел Норте“. Трима души са убити, още няколко са ранени. Живо.
Глава 4
Както си мислех какво може да е накарало началника да напусне удобното си легло в Оукланд в събота, ме обзе лошо предчувствие. То се задълбочи, когато видях пет-шест полицейски автомобила, паркирани на входа до пристана, както и две патрулни коли на тротоара от двете страни на сградата на пристанище Сан Франциско.
Един патрулен полицай извика: „Оттук, лейтенант“, и ми махна в посока на южния път, който водеше към кея.
Подминах полицейските коли, линейките, пожарникарските коли и паркирах пред терминала. Слязох в мъглата. Бризът създаваше в залива сравнително силно вълнение и люлееше закотвения „Дел Норте“.
Действията на полицаите вълнуваха тълпата, хиляди хора сновяха между сградата на пристанището и пазара на фермерите, правеха снимки, задаваха въпроси за станалото. Сякаш надушваха барут и кръв във въздуха.
Минах под лентата, забраняваща достъпа, която опасваше кея, кимнах на няколко ченгета, които познавах. Огледах се, щом чух гласа на Трачио, който ме викна по име.
Началникът стоеше на изхода на „Дел Норте“. Беше с кожен блейзър и маркови обувки, а косата му беше преметната през темето и обработена със спрей „Виталис“. Направи ми знак да се кача на борда. На вълка в устата.
Потеглих натам, но преди да стигна до подвижния мост, ми се наложи да се отдръпна, за да направя път на двама от „Бърза помощ“, които бутаха носилка на колела, полюшваща се между тях.
Погледнах към жертвата — едра цветнокожа жена, чието лице бе почти закрито от кислородната маска, а в ръката й се вливаше течност от система. В здраво стегнатия на тялото й чаршаф се просмукваше кръв.
Усетих болка в гърдите, а сърцето ми замря за секунда, докато мозъкът ми се мъчеше да реагира.
Жертвата беше Клеър Уошбърн!
Най-близката ми приятелка е застреляна на ферибота!
Хванах носилката, което я спря от движение и предизвика безцеремонната руса санитарка да изръмжи: „Пазете се, госпожо!“
— Аз съм ченге! — извиках й и веднага отворих якето си, за да покажа значката.