Телефонът иззвъня, а Елена Бринкли извърна глава с копнеж. Фред стана от мястото си и изтръгна кабела от стената. После вдигна комплекта ножове от плота и го стовари на масата.
— Забрави за телефона. Няма нужда да говориш с никого. Аз съм най-важният човек на света.
— Какви ги вършиш, Алфред?
— Ти как мислиш? — той извади един от дългите ножове. — Да не би да си мислиш, че ще ти отрежа езика? За какъв ме вземаш? — И се изсмя на ужаса, изписан по лицето на майка му. — Майко, видях Лили да се пуска на онзи Питър Балантайн, който работеше в яхтклуба.
— Не е вярно.
Бринкли прекара дългото острие на ножа по карборундовото точило. Чу се стържещ звук.
— Трябва да си вървиш. Полицията ще търси…
— Не съм приключил. Ще ме изслушаш за първи път в мизерния си, жалък…
Джик, джик.
В главата му гласът крещеше: „Убий я, убий я.“
Фред остави ножа и избърса потните си ръце в панталона на доктор Картър. После пак вдигна ножа.
— Както вече ти обясних, Лили нарочно ме дразнеше, мамо. Размотаваше се полугола, духаше на Балантайн. Забрави за снимките и ме изслушай! С Лили взехме платноходка и я закотвихме навътре, където никой не можеше да ни види — тогава тя си свали горнището.
Лъжец. Страхливец. Набеждаваш нея.
— И посегнах към нея. Докоснах гърдите й, а тя ме изгледа по начина, по който ме гледаш ти — като говно!
— Не желая да слушам това.
— Обаче ще ме слушаш — каза Бринкли и леко прекара ножа по шията на майка си. — Седеше си тя с оскъдния си бански, наричаше ме „ненормалник“, крещеше: „Ще кажа на мама.“ Тези бяха последните й думи: „Ще кажа на мама.“ Когато се дръпна от мен, аз засилих гика и я праснах. Той я улучи в тила и…
Чу се звук от счупени стъкла, последван от оглушителен удар и ослепителна светлина.
Фред Бринкли помисли, че е краят на света.
Глава 132
Гледах ужасена през малкия кухненски прозорец как Бринкли държи острия нож, притиснат до шията на майка му.
Бяхме въоръжени и готови, обаче нямахме възможност за стрелба, госпожа Бринкли ни пречеше. Ако направехме опит да нахлуем през коя да е от вратите, той щеше да има достатъчно време да я убие.
Обзе ме страх за живота на жената, който сякаш полази по гръбнака ми, идеше ми да закрещя.
Обаче се обърнах към Рей Кевас, шефа на отряда за бързо реагиране. Той поклати глава: не — и отново ми показа, че не би могъл да стреля. Ситуацията можеше да стане мигом неконтролируема, каквото и да предприемехме. Така че, когато той ми направи знак, му кимнах да действа.
Сложихме си маските и очилата, а Рей удари прозореца с дулото на гранатомета, счупи стъклото и стреля.
Гранатата се блъсна в отсрещната стена на кухнята и експлодира с оглушителен шум и ослепителен отблясък.
Специалният отряд разби вратата за половин секунда, а ние влетяхме в изпълнената с пушек стая, като се надявахме само на едно: да обезвредим Бринкли, преди да се е опомнил и да е грабнал оръжието.
Намерих го на пода, проснат по очи, с крака под масата. Притиснах гърба му и извих ръцете му назад.
Почти бях закопчала белезниците, когато той се извъртя и ме отхвърли от себе си. Беше здрав като бик.
Докато се мъчех да се изправя, Бринкли грабна оръжието си, което беше паднало на пода.
Конклин свали маската си и изкрещя:
— Вдигни ръце, така че да ги виждам.
Бяхме в патова ситуация.
Глава 133
Към главата на Бринкли бяха насочени дула, но той стискаше оръжието си с две ръце. Стоеше в леко приведена поза — военното му обучение си казваше думата. Беретата му беше прицелена в Конклин. А оръжието на Рич беше прицелено в Бринкли.
И аз бях там.
Ударих го с все сила с пистолета си в тила и изкрещях през маската си: „Да не си мръднал и на милиметър, че си мъртъв!“
Ричи изрита оръжието от ръката му и го запрати на пода.
Шест дула държаха Бринкли на прицел, докато му слагах белезниците. Аз бях във възторг, нищо че той започна да се смее.
Вдигнах маската си и вдишах малко от фосфора във въздуха. Не знам какво му беше толкова забавно на Бринкли.