Бяхме го заловили, и то жив.
— Той щеше да ме убие! — изкрещя Елена Бринкли на Джейкъби. — Толкова ли не можете да го държите заключен?
— Какво стана? — извика Бринкли, като се огледа през рамо към мен.
— Помниш ли ме? — попитах аз.
— О, да — каза той, — моята приятелка Линдси Боксър.
— Арестуван сте за бягство от затвора — казах. — Мисля, че ще има и допълнително обвинение за безразсъдно поведение. Може би и опит за убийство.
Зад мен Джейкъби увещаваше Елена Бринкли да запази самообладание, докато я освободи от мястото й.
— Имате правото да мълчите — казах на Бринкли. Елена се дръпна, скъса плата на единия ръкав, разкопча си блузата и измъкна и другата си ръка. После се изправи пред сина си.
— Мразя те — каза му тя, — ще ми се да те бяха убили. — И го зашлеви с шамар през лицето.
— Леле, какъв удар — дяволито ми каза той.
— Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда — продължих.
— Кого будалкаш — изкрещя ми Бринкли, явно не си даваше сметка, че кухнята е пълна с полицаи, които веднага ще му изкарат душата, ако им даде повод.
— Можеш само да ме върнеш обратно в психиатрията — заяви той. — Никакво обвинение срещу мен няма да издържи.
— Млъквай, задник такъв! — отвърнах аз. — Радвай се, че не си в чувал.
— Не, ти млъквай! — развика ми се Бринкли, пръскайки слюнка, с трескав блясък в очите. — Не съм виновен. Знаеш го. Аз съм невменяем.
Внезапно чух Елена Бринкли да крещи: „Не!“ — миялната машина се включи.
Епилог
Шестият изстрел
Глава 134
Не познавах нещастника, проснат гол на масата пред Клеър. Знаех само, че смъртта му беше свързана с трагедията на „Дел Норте“. Клеър беше свалила скалпа на пациента като чорап, беше срязала горната част на черепа му и беше извадила мозъка.
Държеше куршум с палеца и показалеца.
— Първо е минал през нещо друго, сладурче — осветли ме Клеър. — Може би през дърво. Каквото и да е било, е намалило скоростта на куршума, но човекът все пак си е отишъл.
Обадих се на Джейкъби, който ми каза:
— Нали знаеш, Боксър. Разкажи му, но бъди лаконична.
После ме прехвърли на шефа.
Разказах на Трачио най-същественото: че Уей Фонг, трийсет и две годишен строителен работник, е починал тази сутрин. Че от месец е бил на поддържащи системи в болница „Лагуна Хонда“ с куршум в главата, който не е било възможно да се извади, защото операцията е щяла да го убие. Че куршумът в главата му е от деня, в който Алфред Бринкли е стрелял на ферибота.
— Шестият му изстрел е бил напосоки — казах аз. — И в крайна сметка е убил Уей Фонг.
— Имаш ли номера на мобилния ми телефон? — попита Трачио.
Обикновено спокойните ръце на Клеър потрепериха, когато слагаше куршума в прозрачния плик. После и двете залегнахме над бумагите и аз се обадих в лабораторията.
Чух как Клеър се обърна към мъртвеца, проснат на масата й:
— Господин Фонг, скъпи, знам, че не ме чувате, но искам да ви благодаря.
Патфайндърът на Клеър беше точно до входа за линейките. Преместих дрехите й, взети от химическото, и се настаних до нея.
— Стана като с убийствата на Чарлс Мансън — казах, докато отбиваше по улица „Хариет“. — Две убийства: на Тейт и на семейство Лабианка. Два полицейски екипа работили седмици наред, докато установят, че убийството е извършено от един и същ човек. Така и сега. Екипът на Маклийн е работил по случая с Фонг и е стигнал до задънена улица.
— Докато Фонг не умря. Всичко у тебе ли е? — попита ме Клеър.
— Да.
Парчето от куршум беше в горния ми джоб. Оръжието в запечатан хартиен плик се намираше между краката ми. Отбихме от шосе 280 към „Сизър Чавес“, а после продължихме към корабостроителницата „Хънтърс Пойнт“. Там в една сиво-синя бетонна сграда се помещаваше лабораторията по криминология.
Клеър паркира под една от трите палми, които се извисяваха на паркинга като постови.
Изскочих от колата още преди да дръпне ръчната.
Глава 135
Джим Мъдж, директорът на криминологичната лаборатория, чакаше в офиса си. Той ни поздрави, взе хартиения плик от мен, а после извади смъртоносното приятелче на Бринкли — Бъки.