— Бутилката е за мен — казах през стиснати зъби.
Той изчезна и след няколко минути се завърна с малка пластмасова кутия, на която имаше червен кръст, нова, неотваряна бутилка бърбън, бутилка ко̀ла и малък комплект за шиене.
Загледах се в ко̀лата, когато избута роклята нагоре по бедрото ми, премахвайки напоеният с кръв чаршаф, който бях използвала, за да спра кръвта. Отвори аптечката, извади пакет със стерилизирани кърпички и го разкъса със зъбите си. Това вероятно не беше много стерилно, но не се оплаках.
— Коя е Мариана? — провлачих, усещайки главата си сякаш е пълна с памук, а крака си — пулсиращ от остра и незатихваща болка.
— Предполагам, че ми беше нещо като мащеха. Така и не се омъжи за баща ми, но бяха заедно дълго време.
— Господи! — проклех, когато прокара кърпичката, напоена с алкохол, по крака ми. Грабнах бутилката с бърбън, която беше хвърлил до мен, отвих капачката и отпих голяма глътка, която незабавно изгори гърлото ми и успокои опънатите ми нерви.
— Съжалявам — промърмори Джейс, приключвайки с почистването. Отдръпна се и започна да оглежда раната. — Наистина се нуждае от шевове. — Натисна я внимателно с пръст. — Колко навътре беше забил ножа?
Исках да се засмея, но се сдържах.
— До дръжката — отвърнах, прокарвайки буцата в гърлото си с бърбън.
— Нуждаеш се от лекар — настоя той.
Стиснах зъби и му подадох бутилката, след което сграбчих комплекта за шиене от мястото до мен и отворих ципа. Извадих малка игла и черен конец и се опитах да го вдяна непохватно.
— Чакай, дай на мен — каза, като взе иглата и конеца от ръцете ми и извади от джоба си запалка. Легнах по гръб върху леглото, докато той се занимаваше с принадлежностите.
— Готова ли си? — попита.
Изправих се отново, а стаята се завъртя около мен.
— Не особено.
— Ще броя до три — каза, като с едната си ръка притискаше двете страни на прореза, а с другата държеше иглата.
— Едно, две…
На „две“ проби кожата ми с иглата. Болката премина през цялото ми тяло, а всеки нерв пламна с жарка, изпепеляваща болка.
— Имаше ли изобщо „три“? — промърморих през стиснати зъби.
Не ми отговори, а изруга, показвайки ми иглата.
— Конецът се къса — каза той.
Извъртях очи.
— Корда — завалях. — Кордата ще свърши работа.
— Ей сега се връщам — каза Джейс, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не се забави много, може би не повече от пет минути, а когато се върна, беше задъхан.
— Отиде да побягаш ли? — попитах саркастично.
Той повдигна едната си ръка, в която имаше чисто нова макара с рибарска корда, и другата, в която държеше малко пакетче с мръснобял прах.
Заинтригувана, моментално погледнах към пакетчето.
— Хероин? — попитах.
Той кимна и ми подаде пакетчето.
— Чист е — каза той. — Ще ти трябва не повече от малка щипка.
Взех малко от праха в торбичката и го поставих върху сгъвката между палеца и показалеца си. Повдигнах ръка до носа си и запушвайки едната ноздра, вдишах с нежелание. Почти веднага ме обзе чувство на блажен покой и раменете ми се отпуснаха, когато преглътнах горчивия слой хероин, който беше полепнал по гърлото ми.
— Добре ли си? — попита Джейс.
Кимнах.
— Да, давай.
Прободе плътта ми с иглата и въпреки че болката не беше изчезнала, сега поне беше по-поносима.
— Не знам как да го направя на възел — каза, а аз махнах пренебрежително с ръка.
— Няма значение.
— Ще остане белег — продължи той.
„Какво толкова — още един белег.“
— Няма значение.
Той се засмя.
— Нищо няма значение, когато си надрусан.
— Не съм надрусана — възразих, вглеждайки се в странните форми по стените, отразяващи се от вентилатора на тавана.
— Добре — отвърна той и се изправи, за да огледа ръкоделието си. Проточих врат, опитвайки се да погледна бойната си рана, без да се надигам.
— Добре ли се чувстваш? — попита Джейс.
Присвих рамене мързеливо, носеща се върху пухкав облак от маршмелоу.
— Дотолкова, доколкото мога, имайки предвид, че бях прободена с нож. — Една мисъл се прокрадна в замъгленото ми съзнание и аз се намръщих. — Всъщност, откъде знаеш как да шиеш рани? — Лицето му изскочи директно срещу моето, а повдигнатото ъгълче на устата му намекваше, че въпроса ми го беше развеселил.
— Ще ти кажа някой друг път — отвърна. — Хайде, да се махаме се оттук. Ще те заведа на моето място.
Изправих се и огледах стаята, в която нямаше никакви отличителни предмети, които да подскажат, че е обитавана от някой.