— Танцуваше на Кони Айланд, но това, което наблюдавате сега, бе заснето тук. Съгласен съм, Милдред е необикновено момиче… тя например обича да разказва, че танцът й възкресява някои от тайните церемонии в древноегипетските храмове. Е, как са попаднали точно в нейните ръце и то в центъра на Ню Йорк, си остава загадка, която тя ще отнесе със себе си в гроба.
Малката египтянка изчезна, без да разкрие никоя от тайните, към които бе създала впечатлението, че води зрителите, и на нейно място на екрана се появи захласваща панорамна гледка на бели гръцки и италиански павилиони, между които като насекоми щъкаха безброй хора.
— Това сега е Световното изложение — обясни Едисон. — Продължи шест месеца миналата година… имаше ли някой от вас, джентълмени, щастието да го посети?
Всички си признаха, че не са го посетили.
— Съжалявам, но трябва да ви информирам, че сте изпуснали един от най-грандиозните спектакли от създаването на света насам. Първоначално идеята на градските старейшини беше да покажат на света как е успяло Чикаго да се възстанови от Големия пожар през 71-ва, но бързо стана ясно, че невидимите сили, споразумяващи се от време на време да подпомогнат прогреса на човека, са имали предвид нещо далеч по-импозантно. В крайна сметка се оказа, че по средата на най-тежката ни икономическа криза от четиридесет години насам Изложението бе посетено от двайсет и седем милиона души — почти половината от населението на страната. И благодарение на моята компания, както и на конкуренцията, то се превърна в най-обстойно фотографираното събитие в историята на човечеството.
На екрана се изсипа главозамайващ порой от образи: изложбени зали, претъпкани с грамадни индустриални макети… динама, хидроелектроцентрали, модели на машини от новата Златна ера на науката… цяла сграда, пълна до покрива с турбини и генератори, които можеха да бъдат творение само на някоя раса от гиганти… задвижвани от пара противопожарни коли… задвижвани без коне карети… последните постижения на луксозното придвижване с влак — пищно обзаведени спални вагони, тапицирани с плюш, драпирани с коприна и съоръжени със сребърни умивалници… в отделна зала, опряла до стоманения таван, бе монтирана електрическа кула, близо до чийто връх се четяха думите „Светлината на Едисон“, а в основата й бе самият той — Дойл наблюдаваше играта на сенките по лицето му и не можеше да спре да се удивлява на силата на въображението, на което бе способен мозъкът на този човек, истински кръстник на марша на прогреса, който наблюдаваха в момента.
В отделен павилион бяха изложени „Едисоновите изобретения на утрешния ден“: машините, за които се очакваше да облекчат живота на всеки мъж, жена и дете — прахосмукачки, перални, хладилни камери. И най-изумителното: телектроскопа — зрителна тръба, подобна на телескопа, която би позволила на всеки нюйоркчанин да види лицето на приятеля си от Чикаго с такава кристална чистота, сякаш се намираха един до друг.
В средата на увеселителната зона се издигаше гигантско колело, украсено с ярки крушки, което въртеше в огнен кръг желаещите да изпитат това наслаждение, седнали в лудешки люлеещи се кошове, политащи нагоре, за да се спуснат стремглаво надолу. Едисон им каза, че било създадено от местен човек на име Джордж Уошингтън Ферис. Впечатлението бе като че ли от Олимп се бе откъснало едно чудо и бе паднало сред хората. За миг картината им показа гледната точка на човек в една от тези въртящи се седалки и дъхът им секна, защото погледнато от най-високата точка, изложението изглеждаше като зората на една нова цивилизация.
— Седемдесет метра. Операторът ни за малко да загуби съзнание и да се разбие в земята — обясни им Едисон.
Стрелкащите се пред погледите им картини бяха документирали мъже и жени, събрани пред входовете на различни павилиони; кадри в по-общ план първо показваха плакати в центъра на групите, от които ставаше ясно кои са те — „Панамериканска асоциация на коневъдите“, „Чикагски клуб“, „Конгрес на обединените жени“ — после камерата се приближаваше и бавно минаваше през лицата на отделните хора, които, свикнали да позират за статични фотографии, стояха неестествено вдървени със застинали усмивки.
„Много интересно“ — помисли си Дойл, едва сдържайки се да не попита „За какво е всичко това?“.
А после дойде редът и на „Парламента на световните религии“ — една от най-многочислените групи. Цяло море от духовници беше заляло стъпалата около техния плакат, имаше и втори, на който пишеше: „Не хора, а идеи. Не материя, а дух“.