Лайънъл Стърн се наведе напред. Започна поредицата кадри отблизо: епископи, кардинали, дякони, пастори, протестанти и католици, застанали рамо до рамо с равини — както ортодоксални, така и по-модерно облечени реформатори…
— Ето го, ето го там, това е баща ми — извика Лайънъл, не се сдържа, скочи, изтича пред екрана и посочи с пръст мярналата се за кратко ъгловата фигура в центъра на групата. — Има ли начин да се спре картината?
— Опасявам се, че не — със съжаление го информира Едисон.
Обективът на камерата продължаваше да се плъзга надясно през конгрегацията. Лайънъл не откъсваше поглед от преместващия се към края на екрана образ на Джейкъб, който в един момент излезе от кадър и изчезна. Дойде ред на строгите източноправославни патриарси, после на многото лица и религии от Изтока, които гледаха камерата с най-различни изражения, вариращи от лека насмешка до откровено подозрение. Тези духовници бяха облечени в характерните си национални одежди: мюсюлмани с чалми и индуси с тюрбани на главите, будисти в тъмни шафранени роби, аскетични конфуцианци, християни копти, тибетци, елегантни шинтоисти.
Камерата стигна до края на групата, спря за миг да се движи и задържа кадъра на едно място. Погледите им се приковаха върху самотна фигура на последния ред, зад всички: висок, приковаващ върху себе си вниманието мъж, тънък като плашило, наложил на главата си висок цилиндър, облечен в черен фрак с консервативна кройка, по-подходящ за погребален агент. Дългата му коса падаше до раменете, зад дясното му рамо очевидно имаше гърбица. Чертите на лицето му оставаха размити, защото единствен от цялата група този човек движеше главата си от ляво надясно и обратно…
Джек скочи като попарен. Бързо отиде до екрана и внимателно разгледа неясния образ. След няколко секунди филмът свърши и на екрана се появи безсмислена плетеница от линии, точки и петна. Едисон изключи проектора и в стаята се възцари мълчание. Джек се обърна към Дойл с очи, широко разтворени от безпокойство. За миг в тях се отрази белият квадрат на празния екран.
— Трябва да го видя пак — каза Джек.
— Преди това трябва да пренавия филма — обясни Едисон.
— Не… искам да видя филма така, в ръцете си, кадър по кадър.
— Няма проблем.
— Какво има, Джек? — попита го Дойл, без да го изпуска от поглед.
Но Джек не му отговори.
Няколко минути по-късно вече бяха в лабораторията на Едисон и въпросната част от филма беше опъната върху стъклен шкаф, осветен отдолу. Джек разглеждаше отделните кадри през лупа, останалите тихо стояха край него.
На един от кадрите Джек откри образа на мъжа, хванат почти отчетливо, между две завъртания на главата.
И пребледня. Дойл забеляза, че ръцете му се тресат.
— Ние познаваме този човек, Артър — каза мрачно Джек.
— Познаваме ли го?
— Да, и то много добре.
И той подаде лупата на Дойл, за да се убеди лично.
Трета книга
Чикаго
9.
Айлин се опита да надзърне в скицника на Джейкъб, но той с престорено възмущение я отпъди настрани. Тя примирено въздъхна и тъжно се загледа през прозореца, както той й нареди, свикнала да се подчинява на заповедите на мъже. С периферното си зрение виждаше молива да бяга по листа, но резултатът оставаше невидим. Линията на хоризонта в далечината трептеше от маранята. Влакът се изнизваше от виещата се котловина и малко по малко започваше да изкачва не особено стръмен склон, осеян с камъни.
Интересно какво се обърква в главата на мъж, изложен на обаянието на някоя жена? Айлин вече години не можеше да намери отговора на този въпрос. Постави един иначе разумен мъж в компанията на необикновено привлекателна жена — тя имаше достатъчно въображение, комбинирано с необходимата доза суетност, за да причисли себе си към тази категория — и горкият нещастник или ще загуби дар слово, или ще бъде обладан от импулса да я притежава.
Тя обмисли този въпрос от всичките му страни: дали тази лудост е реакция на нещо, което прави, или е дело не невидими биологични механизми? И в двата случая, ако не постъпеше в манастир, просто нямаше какво да направи — природата бе неподвластна на логиката. Не, сексът не беше проблем, тук по-скоро влизаха в сила проклетите инстинкти за чифтосване. Ах, защо не беше котка или куче? Тогава поне цялата тази треска по въпроса за партньора можеше да се отдаде на спонтанно възникващи сезонни нужди. Но колко много й се искаше да бе изживяла вече тези години на размножаване, така че да може да разчита да се отнасят към нея като към нормално човешко същество.