„От друга страна, миличка — коригира се тя, спомняйки си колко изнурено бе изглеждало лицето й в огледалото тази сутрин и с какво успокоение приемаше мъжкото внимание, когато бе в настроение, — разумно ли е да бързаш?“
— Нека да се убедя, че съм те разбрала — проговори тя, връщайки се към темата, по която бяха разговаряли допреди малко. — След като си ръкоположен член на духовенството, това не ти ли дава правото да влизаш в непосредствен контакт с Бог?
— О-о, колко се радвам, че не е така… само Моисей и още няколко евреи от Вехтия завет са били натоварвани с тази отговорност и дори техните разговори обикновено са минавали през филтъра на някакъв посредник — било то ангел или горящ храст — отговори й Джейкъб, приведен над скицника си.
— И все пак сигурно има стотици християнски свещенослужители в тази страна, всеки от които вярва, че получава словото Божие направо от източника.
— Да — тъжно се усмихна Джейкъб, — знам, че е така.
— Но ако не поддържаш пряк контакт с Него, който и да е той, как можеш да твърдиш, че изпълняваш Неговата воля?
— Никой равин не би изказал подобни претенции — тази задача е прекалено отговорна, за да бъде поверена на професионалисти. Ако Бог говори с някого, той прави това само чрез гласа на сърцето му, а всеки нормален човек има сърце.
— С изключение на театралните продуценти.
— И населението на определени квартали в Ню Йорк — съгласи се Джейкъб. — Моят народ вярва, че съществуването на света се дължи на праведността на малък брой абсолютно обикновени хора, които по правило не привличат внимание към себе си и тихомълком вършат своето дело.
— Светци, така ли?
— Би могло да се нарекат „скрити светци“ — хора, които не търсят и не очакват нито признание, а още по-малко възнаграждение за онова, което правят. Можеш да се разминеш с тях на улицата, без да познаеш кои са. Най-важен обаче е фактът, че самите те нямат и най-малка представа, че играят такава съществена роля. Но те са онези, които носят бремето на света на раменете си.
— На мен това ми звучи като задача за месия — каза тя.
— Не, цялата тази история с месиите е ужасно преувеличена…
— Не вярваш ли в това, че може да има месия?
— Знаеш ли как казваме ние, юдеите: ако садиш дърво и в този момент някой ти каже, че месията е дошъл, първо довърши с дървото и едва тогава се обърни да провериш как стои въпросът с месията.
— Хм… Не знам защо, но на мен ми се струва, че ако някой е месия, то последното нещо, което ще прави, е да тича насам-натам, убеждавайки другите в това.
— Разбира се, че няма да го прави, особено ако държи да доживее до вечеря. Ако разгледаме този въпрос исторически, самата идея е възникнала, защото евреите в Израел са искали от небето да се спусне човек със свръхестествени възможности и да ги спаси — съвсем нормална реакция за народ, прекарал хиляда години в робство, не мислиш ли?
— Бих искала да слязат при нас на ескадрони.
— Тогава дошъл Исус и… всъщност няма значение какъв смяташ, че е бил той, защото останалото е история. Но от тогава насам в западната култура съществува традицията винаги когато наближи краят на едно столетие, както е сега, заедно с ужаса, че наближава денят на Страшния съд, да се събужда и надеждата, че ще се появи Спасителят и ще оправи нещата. И кой знае защо се смята, че тази роля може да се играе само от един.
— Намекваш, че е възможно да има повече от един месия? — поиска да се увери Айлин. — Но не е ли ясно по дефиниция, че той може да е само един?
— В Кабала може да се намери алтернативна идея, която винаги ми се е струвала много по-логична: в живота на всяко поколение има няколко души, които са живи през цялото време — без те да съзнават, че притежават подобно качество — и които, ако събитията го наложат, могат да влязат в ролята на месии.
— „Ролята“ на месии?
— По същия начин, по който ние играем ролята на своя живот: щурайки се през определеното ни време по сцената, вдигайки шум и създавайки неразбории, опитвайки се да кажем един бог знае какво. Ако погледнеш на нещата от необходимия ъгъл, не мислиш ли, че в грандиозното шествие на живота месията е просто един от по-интересните герои?