— Добре, нека е така, но какви събития биха накарали месиите да се намесят?
— Предполагам страшните бедствия: катаклизми, епидемии, апокалипсис. Нашият герой има нужда от сериозна мотивировка. Споменатата теория твърди, че той би могъл да ни предвожда през цялото време, без никой да осъзнае това.
— А какво ще стане с онези, които не бъдат между избраниците? — попита тя.
— Те — тези щастливци — ще доживеят дните си и ще умрат в мир.
— Без дори да се досетят за ролята, която биха могли да играят?
— За тяхно добро, нека се надяваме, че няма да разберат. Месия — това е ужасно бреме. Всички се хвърлят в краката ти и те молят да ги излекуваш от ревматизма им. Отвориш ли уста, и хората чакат оттам да се посипят перли на мъдростта. Само болка и страдание, без шанс да чуеш добра дума накрая.
— Като си говорим за разпъването на кръст, имаш ли нещо против да помръдна? Направо ми се схвана вратът.
— Нищо против. И без това почти свърших — каза той, облизвайки напрегнато устни.
Айлин се отпусна и обърна глава, поглеждайки покрай Джейкъб към другия прозорец.
— Кажи ми… аз никога не съм си представяла ясно какво точно ще направи месията за нас, ако се появи.
— По този въпрос има забележително различие в мненията. Една от школите вярва, че той ще се спусне за един миг от небесата и ще спаси света от вечния мрак. Друго учение смята, че той ще се появи, размахал меча на отмъщението, за да накаже грешните и да възнагради праведните, от които имало към дванайсетима. Най-сетне трети твърдят, че ако се намерят достатъчно човешки същества, готови да поемат по пътя на доброто, той ще се покаже само веднъж и ще ни поведе — всички, без изключение — през седефените райски врати.
— Значи зависи с кого разговаряш?
— Не споменах за две трети от целия свят, които изобщо не вярват в тази идея.
— А в какво вярваш ти, Джейкъб?
— Откакто стигнах до заключението, че това е област, в която само мога да призная въпиещото си невежество, реших, че този въпрос е прекалено важен, за да отговоря с каквато и да е степен на убеденост.
— С други думи, оставяш убедеността за фанатиците?
— Точно така. Възприел съм подхода „да осъмнем и ще видим“. Когато умра, или ще видя, или няма да видя. — Той съвсем искрено се разсмя, обърна скицника си и й показа завършения портрет. Оказа се, че има твърда ръка и точно око, защото чертите й бяха изкусно предадени — високите скули, извивката на тъмните й вежди — въпреки че ставаше дума за нещо много по-дълбоко от външната прилика.
Доловил бе нещо от характера й, сепнато осъзна тя: гордостта, своенравността, дълбоко скритата уязвимост, пронизваща всички слоеве на втвърдената обвивка, под която се крие романтичната идеалистка. Актрисата, прекарала безброй часове пред огледалото в съзерцаване на собственото си лице, неспокойната жена, постоянно нащрек, бореща се срещу опасността да сбърка някоя реплика или да се подхлъзне на сцената… и все пак тя не бе виждала от толкова време тази отдавна забравена нежност, затова очите й плувнаха в сълзи.
Наистина ли в нея все още съществуваше онова наивно момиче от Манчестър? Чувстваше се глупачка, че плаче за нещо толкова отдавна изгубено, но все пак онзи спомен от младините в нея явно бе толкова жив и истински, че Джейкъб го бе доловил съвсем ясно. Тя вдигна поглед към него, взря се в милата неприкривана нежност в лазурносините му очи и както никога досега за пръв път не изпита безпокойство дали косата й е разчорлена и гримът й е в ред.
„Какво иска този мъж от мен? — недоумяваше тя. — Може би нищо. Възможно ли е това?“
Понечи да му върне портрета, но той настоя да го задържи. Тя отклони поглед, избърса очите си и издуха носа си. Прозвуча й като тромпет — колко привлекателно наистина! След това се задави в думата „благодаря“.
— Извини ме за секунда — каза Джейкъб и се надигна от мястото си.
Тя кимна, благодарна, че за малко ще остане сама, и го проследи как се отдалечава.
Имаше нужда от глътка въздух — в гърдите му отново се бе появило познатото пулсиране… за трети път, откакто бе тръгнал от Чикаго. Тя нищо не бе забелязала, беше сигурен в това, но той бе почувствал как кръвта се оттича от лицето му като вода, изпускана от вана. Обзе го особено чувство на лекота, а зрението му се сви в някакви въртящи се тунели. Той хвана дръжката на вратата на вагона и я дръпна с малкото останала му сила. Застана на платформата между двата вагона, така че тя да не може да го вижда, и концентрира всичката си енергия в усилие да се възстанови…